— Някой се намеси и сега контролира нещата.
— Някой от курортния център ли? — Още докато го изричам, осъзнавам проблема. Кутията на Пандора. Този, който е написал листчетата с тайните, не е непознат. Но как…?
— Помисли малко — казва Къртис, — това е беден район, няма индустрия, заетостта е сезонна. Директорът беше заминал. По това време на годината не може да са задържали много персонал. Не би било трудно да се подкупи някой от тях. Даже не мисля, че са им платили много. Знаят само, че сме тук за целия уикенд, така че не е голяма работа да изключат въжената железница и да ни спретнат малко психологически игри.
Последните му думи ме стъписват. Защо трябваше да използва точно този израз?
Ще ми се да му вярвам, изучавам лицето му.
— Да оставят хората залостени тук? Нали ще ги уволнят.
— Ако е някой на временен договор, няма какво толкова да губи. Откъде да знам, може договорката да е била, че ще им се обадим, когато решим да слизаме, или че ще слезем сами — той се намръщва, — в цялата тази работа усещам почерка на сестра ми.
Болката в очите му изглежда искрена.
— Но защо ще го прави — леко потръпвам, докато го казвам, защото знам поне за една възможна причина.
— Не съм сигурен. — Той се взира за малко в мрака и после отново ме поглежда. — Както и да е, много съжалявам.
Не знам накъде да гледам. По-смел е от мен. Мога да разбера действията му — семейството винаги е било
— Защо ми го казваш точно сега? — настоявам аз.
— Изчаках да съм напълно сигурен.
— Че не съм я убила?
— Да.
— А сега вече си сигурен? Това поне е нещо.
Той не отговаря.
Вторачвам се в него.
— Продължаваш да се съмняваш в мен. И въпреки това ме целуна?
Повдига рамене с тъга в очите.
— Харесвам те, Мила. Винаги съм те харесвал. Какво само ти причини. Мислех много през тези години и реших, че ако ти си я… наранила, сигурно е било нещастен случай или самозащита. И ако е така, мога да го приема.
Той се вглежда в лицето ми. Сега е моментът да си призная. Но точно тогава се чука на вратата.
Къртис псува.
— По-добре отвори.
Той се измъква от леглото и открехва леко вратата.
— Чух някакъв шум. — По дяволите. Това е гласът на Брент. — И Мила не се обажда, като ѝ чукам.
— Мм… — Къртис ми хвърля поглед през рамо.
Придърпвам юргана до брадата си:
— Окей е. Отвори вратата.
Къртис отваря широко вратата. Брент се спира, като ме вижда. Пак го нараних, за кой ли път.
— Нищо не съм чул — казва Къртис.
— Нито пък аз — казвам аз.
Брент се колебае на вратата, явно се чувства неловко.
— Беше като затваряне на врата. И Хедър не си е в стаята.
С Къртис си разменяме погледи. Сърцето ми отново започва да бумка. От една драматична ситуация в друга.
— Влез — казва Къртис.
Брент се вмъква в стаята, усещам алкохолните изпарения. Сигурно е изпил цялото бренди. Толкова силно мирише.
Къртис затваря вратата след него и надява качулката на главата си.
— Искаш ли някакви дрехи, Мила? — подхвърля ми едно термогорнище и два от неговите пуловери.
— Да изляза ли, за да се облечеш? — казва Брент сухо.
— Не — казвам аз. Виждал ме е гола и преди, сигурно и двамата си го мислят, но съм благодарна, че никой не го казва.
Болното ми коляно се е схванало. Отпускам внимателно крак на пода. Брент се обръща с гръб, докато се обличам. Дрехите на Къртис са огромни, но поне са топли.
— Вече може да се обърнеш — казвам аз.
Брент прекарва пръсти през косата си.
— И сега какво ще правим?
Къртис отвръща сдържано:
— Предполагам, ще търсим Хедър.
Брент кима.
Забелязвам колко лесно се съгласява да следва указанията на Къртис. Брент е изплашен.
Това плаши и мен. Много.
— Трябва ли да вземем някакво оръжие за отбрана? — казва Брент.
Дъхът ми спира.
Къртис прави мигновена пауза.
— Какво оръжие имаш предвид?
Улавям как Къртис го гледа. Това е тест, да види колко бързо ще отговори. Дали вече не се е въоръжил.
— Навън е пълно с лопати и колове — казва Брент.
И брадви за лед.
Тъмните очи на Брент срещат погледа ми.
— И брадви за лед.
Боже мой. Представям си фигура с вдигната брадва, скрита в сянката зад една от многото затворени врати.
Отварям уста да им кажа, че брадвата в ресторанта изчезна. Но Брент продължава да ме гледа.
— Имаш ли нещо в стаята? — пита Къртис.
— Имам отвертка — казва Брент.
— Иди я вземи.
Брент изчезва.
В мига в който вратата се затваря, Къртис се навежда към мен:
— Вярваш ли му?
Колебая се. Познавам всеки сантиметър от тялото на Брент. Но дали наистина познавам
— А ти?
— Не съм сигурен — Къртис се рови в раницата си.
— Нали помниш античната брадва за лед долу на стената?
— Да?
— Изчезнала е.
Къртис рязко обръща глава:
— Кога?
— Забелязах чак на вечеря. — Сега съжалявам, че не му казах по-рано.
Той псува и измъква от раницата голяма отвертка с лилава, пластмасова дръжка — същата, която ми зае преди десет години.