Тръпка

Отпусни се, Мила. Сега никой не може да влезе.

Ако има брадва, някой може да разбие вратата, но поне ще го чуя. И после какво? Да викам за помощ?

Ами ако никой не се отзове?

Поглеждам към малкия прозорец. В най-лошия случай сигурно мога да разбия стъклото и да се измъкна оттам. По някакъв начин. Като влача болния си крак. Достатъчно широк ли е? Дърпам пердето. И почти изпищявам.

Върху запотеното стъкло са изписани две думи: ЛИПСВАШ МИ.

Кожата ми настръхва. Не е тя. Не може да е тя.

Вторачвам се в написаното. Изписано е с главни букви, също като тайните в кутията на Пандора и ВИНОВНИ на огледалото на Хедър. Преди малко Брент е минал по коридора. Може да е той. Надявам се да е той. Трябва да разбера. Събирам сили да изляза навън, отварям рязко вратата и оглеждам коридора.

Брент отваря врата на стаята си с бутилка бренди в ръка.

— Ти ли си написал онова нещо на прозореца ми? — казвам аз.

Той примигва.

— Какво?

Влизам вътре, накуцвайки, и затварям вратата зад нас.

— Някой е написал ЛИПСВАШ МИ.

— Не съм аз.

Дъхът ми спира. Не може да е тя. Едва ли ѝ липсвам.

Не и след това, което направих.

Брент се взира в мен.

— Мислиш, че е Саския?

— Не знам.

Погледът му се втвърдява.

— На теб липсва ли ти?

Залива ме чувство на вина.

— Брент… — Знам точно какво има предвид.

Той отпива от брендито.

— Лека нощ, Мила.

Не ме прегръща за лека нощ, подобни жестове вече са неуместни между нас. Куцукам навън. Отношенията ни са толкова развалени, че никога няма да се оправят. Аз ги съсипах. Съсипах и него.

Връщам се в стаята и изтривам написаното на прозореца — или самата Саския, или някой друг се носи като привидение из тази сграда. Резето на вратата вече не ми изглежда сигурно. Търся с какво да го заклещя, за всеки случай. Тубата със слънцезащитен крем е единственото, което имам подръка.

Лягам в студеното, тясно легло и гласът на Брент отеква в главата ми. Късаш с мен, защото не съм безразличен?

Той е мило момче — тогава беше съвсем млад — и не ми е направил нищо лошо. Саския беше права — използвах го. Сноубордът прави нещо с мен. Превръща ме в звяр, който не го е грижа за никого. И днес го забелязах, когато се вълнувах повече за моя бек флип, отколкото за Хедър.

Взирам се в тъмното и мисля за Стефан.

Не става дума за канадската борба. Става дума за теб, Мила. Непременно трябва да спечелиш всеки шибан спор. Дори всеки шибан разговор.

Мисля за Вини, треньора по бойни изкуства във фитнеса, с когото ходех допреди няколко месеца. Уморих се да се надпреварвам с теб, Мила.

Май не е само сноубордът? Просто това съм аз.

Гласът на Брент отново. Победата не е всичко.

Но за мен победата е всичко. Когато искам нещо, отивам до края, за да го постигна, независимо от последствията. Приятелството няма значение, нито чувствата на другите хора. И ако само така може да се стигне до върховете в спорта, това определено създава проблеми в живота извън него.

Затова нямам истински приятели. Затова всичките ми връзки се провалят. И сега плащам цената. Аз съм напълно и абсолютно сама.

Лицето на Одет изплува пред очите ми. Потъвам в още по-дълбок мрак. Тя продължава да е в инвалидна количка. Къртис каза, че едва движи ръцете си. В наши дни технологията е много напреднала. Дали може поне донякъде да се справя без чужда помощ?

Не мога да повярвам, че Къртис я е потърсил онлайн, а аз не го направих. Не съм никаква приятелка. Тя каза, че вече никога не иска да ме вижда, но това беше веднага след злополуката. След като е минало толкова време, може би е приела случилото се и мисли по друг начин.

Дължа ѝ го, трябва да опитам отново.

Само че не знам дали съм достатъчна силна да се изправя пред нея след това, което направих.

Гласът на Къртис. И ти си същата като нея.

Свивам се на кълбо. Болката в крака е непоносима, но напълно я заслужавам. Надявах се, че това събиране ще ми даде възможност да поправя някои грешки, но съм се издънила много лошо и грешките са непоправими. Брент все още го боли от нашето скъсване, Къртис подозира, че съм направила нещо ужасно — и аз наистина направих нещо ужасно — а с Хедър сме твърде различни, за да се разбираме.

Колкото до Дейл, егоистичното ми желание да опитам бекфлип забави останалите в търсенето на Хедър. И може да е станало причина за смъртта му.

Притискам очите си с кокалчетата на пръстите. Не мога да понеса мисълта, че е някъде навън. Но няма да рева, не и докато не сляза долу.

Тайната ми ме изяжда отвътре. Време е да си призная. Отмятам юргана и отново куцукам в коридора. Чукам на вратата на Къртис.

Стъпки, щракване на резето и вратата се отваря. Къртис стои пред мен, облечен с черните си термофланелка и долнище. Насилвам се да срещна погледа му. Кажи му. Отварям уста, но не мога да изрека думите.