Триумфът на сукубата

— Камък, ножица, хартия6? — попита Дъг, завъртайки се на стола отново.

— Не, аз ще отида. Трябва да се реванширам за закъснението си. Освен това ти трябва време, за да се уталожи кофеина в кръвта ти. Или мегаломанията ти. Не съм сигурна кое точно.

Той ме дари с усмивка и се обърна към спряния на пауза тетрис на общия ни компютър.

Честно казано нямах нищо против да отида. Работех за развлечение, не за пари. Безсмъртието беше дълго, а професията и ежедневната работа някак придаваха смисъл на човешкото ми съществуване, макар технически погледнато вече да не бях човек. Чувствах, че трябва да правя нещо и за разлика от много други злочести души на този свят, обичах работата си.

Докато работех през деня няколко пъти отидох да видя какво прави Сет, изпих много мокачино с бял шоколад и отхвърлях работа, която се увеличаваше с наближаването на празниците. По някое време трябваше да изкарам Дъг да работи наравно с мен. Намерих го в офиса все още играейки тетрис.

Отворих уста да се пошегувам с работния му морал, но после забелязах компютърния екран. Той редовно играеше тетрис и познавах играта и необикновените му умения, но това, което видях, направо ме слиса. Не бях виждала такъв висок резултат. Беше достигнал толкова високо ниво, че елементите направо прелитаха през екрана. Не можех да ги следя. Все пак той някак успяваше да ги подрежда, без да наруши ритъма.

— Господи — промълвих. Беше невъзможно ръцете му и рефлексите му да реагират по този начин. Компютърът вероятно щеше да гръмне всеки момент. — Явно при теб наистина нещата се нареждат напоследък.

Той се засмя или на думите, или на удивлението ми.

— Имаш ли нужда от мен?

— Да… Но всичко изглежда безсмислено в сравнение с това… майсторство. Все едно да прекъснеш Микеланджело.

Дъг сви рамене, спря играта и ме последва. Мисля, че компютърът въздъхна облекчено. Двамата работихме рамо до рамо до края на смяната ми. Доброто му настроение, благодарение на успеха на групата му, го правеше закачлив и весел и времето летеше. Когато дойде време да тръгвам, предложих аз да затворя книжарницата, тъй като беше дошъл прекалено рано. Той отказа.

— Забрави. Забавлявай се тази вечер.

Когато излязох от книжарницата, минах покрай будка за вестници и видях брой на последното издание на „Америкън мистъри“. Едно от заглавията, с големи букви, гласеше: „Къди и О’Нийл се завръщат! Сет Мортенсен ни подарява един изключителен разказ“.

Гадост. Каква лоша приятелка бях само! Сет ми беше казал за предстоящото излизане на разказа му, но съвсем бях забравила за него. Беше излязъл още вчера. Очевидно редовните ни срещи ми пречеха да следя творчеството му. Преди буквално зачертавах дните на календара до излизането на всяка от книгите му. Завладя ме копнеж, но знаех, че няма да мога да прочета разказа тази вечер. Бастиен беше оставил съобщение на мобилния ми, че ще намине и вероятно щеше да обсеби почти цялата ми вечер.

Утре, обещах си аз. Ще прочета разказа утре.

Тъкмо се прибрах и Бастиен се появи с тайландска храна.

— Как беше днес в света на книгите? — попита той, докато си устройвахме пикник на пода в дневната. Обри ни следеше от благоразумно разстояние, очите й бяха впити жадно в кутията със зелено къри. Пад тай7 не я привличаше особено.

— Странно — отговорих, припомняйки си късното ми ставане, поведението на Дъг и наплива от клиенти, тръгнали отрано да пазаруват за празниците. — А при теб?

От изражението му личеше, че умира да ми разкаже още от мига, в който му отворих вратата.

— Фантастично. Днес се нанесох в къщата. Трябва да видиш квартала. Американската мечта плюс още нещо. Големи глезотии. Изрядни ливади. Гаражи за по три коли.

— За по три коли? Ти изобщо имаш ли кола?

— Разбира се. Служебна.

— Хм. На мен никога не са ми давали служебна кола.

— Защото не ти предстои да извършиш прелъстяването на века. Дори вече се запознах с нея.

— С Дана?

— Още първия ден дойде да ме види. Можеш ли да повярваш? Не се налага да правя нищо. Операцията се задейства сама. Аз съм само инструмент. Или играчка, по-скоро играчката на Дана.

— Не съм много сигурна — отбелязах сухо. — Освен ако сега не ми кажеш, че днес ти се е нахвърлила и е разкъсала дрехите ти.

— Е, не. Дойде да ме приветства с „Добре дошъл“. Но ме покани на партито, което организира: „Барбекю през ноември.“ Очарователно, нали?

— Възхитително. Обожавам да ям хотдог в студа.

Той ме побутна с лакът:

— Просто партито е под такъв надслов, Фльор. Ще е забавно. А и ще е на закрито. Знаеш ли, напоследък си много цинична.

— Не съм цинична. Просто съм скептично настроена за цялата тази работа. Изглежда прекалено сложно. Много труд само за едно чукане.

— Едно чукане? — той цъкна с език и поклати глава. — Донеси си лаптопа.