Тъмна любов

Хавърс не беше арогантен, но знаеше, че е най-добрият лекар, с който расата им разполагаше. Беше завършил Медицинския факултет на Харвардския университет два пъти, веднъж към края на деветнадесети век, а после през осемдесетте години на двадесети век. И в двете си молби беше посочил, че е инвалид, и от Медицинския факултет на Харвард му бяха отпуснали специална помощ. Беше невъзможно да посещава лекциите, защото се провеждаха през деня, но неговият доген получи разрешение да води записки и да предава изпитните му работи. Хавърс изчете всички учебници, кореспондираше си с професорите и дори присъстваше на семинарите и лекциите, провеждани вечер.

Винаги беше обичал училището.

Качи се горе и не се изненада, когато видя, че Мариса я няма в трапезарията. Въпреки че обядът се сервираше в един часа всяка нощ.

Запъти се към нейния апартамент.

— Мариса? — повика я той, застанал пред вратата. Почука веднъж. — Мариса, време е за ядене.

Хавърс надникна вътре. В стаята проникна светлина от полилея в коридора и лъчът проряза тъмнината. Завесите още закриваха прозорците и тя не беше светнала нито една лампа.

— Мариса, скъпа?

— Не съм гладна.

Хавърс пристъпи прага. Различи леглото й с балдахин и малката издутина на тялото й под завивките.

— Но ти и вчера пропусна обяда. Както и вечерята.

— Ще сляза по-късно.

Той затвори очи, заключавайки, че се е хранила предишната нощ. Всеки път, когато се срещаше с Рот, тя се затваряше в себе си за дни наред.

Помисли си за живите клетки в лабораторията си.

Рот може и да беше техен крал по рождение, и може и да имаше най-чистата кръв от всички тях, но воинът беше негодник. Изглеждаше съвсем равнодушен към това, което причиняваше на Мариса. Или може би не осъзнаваше как й се отразява жестокостта му. Беше му трудно да реши кое от двете е по-лошо.

— Постигнах значителен напредък — каза Хавърс, като се приближи и приседна на леглото. — Ще те освободя.

— От какво?

— От този… убиец.

— Не говори така за него.

Той стисна зъби.

— Мариса…

— Не искам да бъда свободна от него.

— Как можеш да говориш така? Той не те уважава. Отвращава ме мисълта, че този звяр се храни от теб в някоя задна уличка…

— Ходим при Дариъс. Той има стая там.

Мисълта, че е изложена на опасност от страна на още един от воините не го правеше по-щастлив. Те всички вдъхваха страх, а някои бяха направо ужасни.

Осъзнаваше, че Братството на черния кинжал е необходимо зло, защото защитава вампирската раса, и знаеше, че би трябвало да им е благодарен за това. Само че съществуването им вдъхваше у него единствено ужас. За съжаление светът беше достатъчно опасен и враговете на вампирите достатъчно силни, за да се наложи съществуването на воини като тези.

— Не трябва да постъпваш така със себе си.

Мариса се обърна с гръб към него.

— Остави ме.

Хавърс опря ръце на коленете си и с мъка се изправи на крака. Съвсем смътно си спомняше Мариса такава, каквато беше, преди да започне да обслужва ужасния им крал. Спомняше си я само отчасти и се страхуваше, че жизнената, усмихната млада жена си е отишла завинаги.

И в какво се беше превърнала? Мрачна, бледа сянка, която бродеше из къщата и чезнеше по един мъж, който не проявяваше нито капка уважение към нея.

— Надявам се, че ще промениш решението си за обяда — каза меко Хавърс. — Ще ми бъде много приятно, ако ми правиш компания.

Затвори тихо вратата и слезе по украсената с орнаменти вита стълба. Масата в трапезарията беше подредена, както той обичаше, с пълен комплект порцеланови чинии, стъклени чаши и сребърни прибори. Седна начело на разкошната маса и една от неговите доген се приближи, за да му сипе вино.

Вперил поглед в тъмнозелените листа на салатата в чинията пред себе си, той се насили да се усмихне.

— Каролин, тази салата е прекрасна.

Каролин наведе глава, а очите й засияха от похвалата.

— Ходих до една ферма днес, за да избера салатата по ваш вкус.

— Е, със сигурност оценявам труда ти.

Тя излезе и останал сам в красивата стая, Хавърс забоде вилица в крехките листа.

Мислеше за сестра си, свила се в леглото си.

Хавърс беше лечител по природа и професия, мъж, посветил целия си живот в служба на другите. Но ако някога Рот се окаже тежко ранен и потърси помощта му, Хавърс би се изкушил да остави кръвта на това чудовище да изтече. Или да го убие на операционната маса с един погрешен разрез със скалпела.

10

Бет постепенно дойде на себе си. Все едно се издигаше към повърхността след перфектно изпълнен скок „лястовица“ във водата. Напускайки изолирания свят на сънищата, тя усети по тялото й да се разливат топлина и задоволство. На челото й имаше нещо.

Отвори очи. По ръба на носа й се движеха дълги мъжки пръсти. Пробягаха по бузата й и се насочиха към брадичката й. От кухнята идваше достатъчно светлина, за да различи мъжа, който лежеше до нея. Той съсредоточено изучаваше лицето й с пръсти. Очите му бяха затворени, извитите му вежди бяха присвити, гъстите мигли хвърляха сянка върху високите му, великолепни скули. Раменете му бяха като планина и закриваха от погледа й стъклената врата.