Тик-так

Скути отново изскимтя. После облиза Томи по лицето или да го убеди, че всичко е наред, или за сбогом.

Томи обърса бузата си и се обърна напред.

— Но как можем да бъдем в безопасност? Утрото още не е настъпило. Нещото ще има грижата да ни довърши.

— Тук не може да ни последва — обясни майка му.

— Уверявам те, ще прегази цялата къща — разпалено заяви Томи.

— Не. Ки е направила куклата, тя е извикала духа от подземния свят, така че не му е разрешено да наранява нея. Той не може да влезе в къщата освен ако самата Ки Транг Дай не го покани.

— При цялото ми уважение, мамо, аз не мисля, че можем да разчитаме чак на такава любезност у духовете.

— Не, майка ти навярно има право — възрази Дел. — Свръхестествения свят се ръководи от собствени закони, както и ние се съобразяваме със законите на физиката например.

В светлината от фаровете на камиона Томи поклати глава.

— Ако това проклето нещо връхлети с тази огромна машина в къщата име убие, на кого да се оплача — на Алберт Айнщайн или на папата?

Дел зави надясно по алеята и колата със скърцане и скрибуцане влезе в отворения и осветен гараж. Когато най-сетне спря, моторът се закашля и изгасна. Диференциалът щракна и задната част на колата се стовари върху циментовия под.

Зад тях голямата подвижна врата се спусна на мястото си.

Майката на Томи излезе от колата.

Когато тръгна след нея, Томи чу острия звук от въздушните спирачки на камиона отвън. По звука той прецени, че машината е спряла до тротоара пред къщата.

Една слаба, подобна на птица виетнамка, с ръст на дванайсетгодишно момиче и миловидно като на кукла лице, стоеше на прага на вътрешната врата между гаража и къщата. Носеше розов анцуг и маратонки.

Майка Фан размени няколко думи с нея на виетнамски с нея, а после я представи като Ки Транг Дай.

Госпожа Дай застана смутено пред Томи.

— Толкова съжалявам за грешката си. Ужасно глупава грешка. Тя ме накара да се чувствам като безполезна и невежа стара глупачка; искаше ми се да се хвърля в яма с водни усойници, само че тук няма нито яма, нито усойници. — Тъмните й очи плувнаха в сълзи. — И сега много искам да се хвърля в такава яма.

— Е — обърна се шеговито Дел към Томи, — смяташ ли да я убиеш за наказание?

— Може би няма.

— Слабак такъв.

Отвън мотора на камиона още работеше на празни обороти.

Госпожа Дай преглътна с мъка сълзите си и се обърна към Дел. Огледа я строго цялата от главата до петите и попита подозрително:

— Вие коя сте?

— Напълно непозната.

Госпожа Дай въпросително вдигна вежди към Томи.

— Вярно ли е?

— Вярно е — кимна той.

— И не сте гаджета?

— Всичко, което знам за него, е името му — обясни Дел.

— Пък и него почти никога не може да го произнесе правилно — увери Томи госпожа Дай. Погледна към голямата врата на гаража, като че ли очакваше моторът на камиона изведнъж да форсира и…

— Вижте, наистина ли сме в безопасност тук?

— Да. А още по-безопасно е в къщата, но… — Госпожа Дай стрелна с поглед Дел, като че ли не й се искаше да допусне в дома си тази безспорна съблазнителка на виетнамски младежи.

Дел прошепна на Томи:

— Мисля, че бих могла да намеря няколко усойници, ако ти се заемеш да изкопаеш ямата.

Майка Фан заговори на Ки Тратг Дай на виетнамски.

Вещицата фризьорка гузно сведе очи, закима и накрая въздъхна.

— Добре. Влезте вътре. Но у нас чистотата е на особена почит. Това домашно куче ли е?

— Не беше, но аз го опитомих — отвърна Дел. После намигна на Томи и прошепна: — Не можах да се сдържа.

Госпожа Дай го поведе към къщата покрай пералното помещение, кухнята и столовата.

Томи забеляза, че задните части на маратонките й бяха вградени от ония светещи лампички, които святкаха последователно от ляво на дясно — явно като мярка за безопасност за ония заклети бегачи, които се упражняват и нощем, макар че в този тип обувки имаше нещо специфично ласвегаско.

В дневната госпожа Дай съобщи:

— Ще изчакаме тук да съмне. Злите духове ще си отидат призори и всичко ще бъде наред.

Дневната беше своеобразен музей на виетнамския бит от годините на окупацията — смесица от семпли китайски и френски мебели в комбинация с две тапицирани американски канапета. Над едното канапе висеше картина „Светото сърце на Иисус“. В ъгъла имаше яркочервен будистки олтар с поднесени отгоре пресни плодове. От керамичните свещници димяха пръчки тамян.

Госпожа Дай седна на масивен стол с китайски декорации, чиято мека седалка бе покрита със златно-бял брокат. Столът беше толкова огромен, че дребната, облечена в розово женица сега заприлича още повече на дете; пробляскващите й маратонки не достигаха пода.

Госпожа Фан свали дъждобрана, но не и палтото, и се насочи към старомоден фотьойл във френски стил, на който седна със събрани крака и с чантичка в скута.

Томи и Дел седнаха на крайчето на канапето, а Скути — на пода в краката им, като любопитно оглеждаше двете виетнамки.

Отвън моторът на камиона още работеше на празни обороти.

През един от прозорците до входната врата Томи виждаше част от машината с всичките запалени фарове, но не и кабината с демона шофьор.

Госпожа Дай погледна часовника си и каза: