Тик-так

Знаеше, разбира се, че да се отдава така на чувството за вина е глупаво. Понякога онова, което очакваше от родителите си, беше просто нереално, но все пак той беше много по-разумен от майка си, когато носеше ао дайс, онези надиплени копринени костюми от туника и панталони, които изглеждаха толкова не на място в тази страна, колкото и шотландските фустанели, тя изглеждаше много мъничка, като момиченце в дрехите на майка си, макар че у нея нямаше нищо уязвимо. С острия си ум и желязната си воля, когато пожелаеше, тя можеше лесно да се превърне в тиранин, а и умееше да накара човек да изпита повече болка от неодобрителния й поглед, отколкото шибане с камшик.

Тези сурови мисли отвратиха Томи, макар че сам се бе насочил към тях, и лицето му се зачерви още повече от срам. Като поеха невероятно големи рискове и на невероятно висока цена, тя и бащата на Томи го бяха измъкнали — заедно с братята и сестрите му — от Страната на чайките и лисиците, изпод юмрука на комунистите и го бяха довели тук, в страната на неограничените възможности и затова той беше длъжен да ги почита и да се грижи за тях.

— Аз съм един себичен подлец — каза той на глас. — Истинско лайно — ето какво съм аз.

След като закова колата на кръстопътя между Корона дел Мар и Нюпорт Бийч, той затъна още по-дълбоко в морето на меланхолията и угризенията на съвестта.

Нищо нямаше да му стане, ако беше приел поканата й за вечеря? Тя бе приготвила супа от скариди с кресон, ком тай кам и пържени зеленчуци със сос нуок мам — трите ястия, които той обичаше най-много като дете. Явно беше поработила здравата в кухнята с надеждата да го примами вкъщи, а той я бе отблъснал, беше я разочаровал. Но не можеше да си намери никакво извинение за отказа му, особено след като не бе посещавал семейството си от седмици.

Не. Не беше така. Това беше нейната реплика: „Туонг, не съм те виждала от седмици.“ Той й бе напомнил по телефона, че днес е четвъртък, а бяха прекарали неделята заедно. Но ето какво се бе получило — само след няколко минути той се хващаше на нейните измислици за изоставената майка!

Изведнъж му се стори, че майка му представлява събирателен образ на стереотипните азиатски злодеи от старите филми и старите книги — със склонност към измислици като Минг Безмилостния, лукава като Фу Манчу.

Той примигна към червения светофар и се удиви, че е възможно главата му да роди такива долни мисли по отношение на майка му. Това съвсем ясно показваше, че е голям подлец.

На Томи му се искаше повече от всичко да бъде американец — не американец от виетнамски произход, а просто истински американец. Но стремежът от пълна американизация естествено не го принуждаваше да се откаже от семейството си, не го караше да бъде груб и зъл с любимата си майка.

Минг Безмилостния, Фу Манчу, Жълтият бисер. Мили Боже, той се беше превърнал в беснеещ фанатик. Изглежда се беше самозаблудил с внушението, че е цялостна личност.

Погледна към дланите си върху кормилото — бяха с цвета на излъскан бронз. В огледалото за обратно виждане огледа клепачите на тъмните си азиатски очи, като се зачуди дали не е на път да размени истинската си самоличност с друга, която е лъжлива.

Фу Манчу.

Щом може да си помисли такива оскърбителни неща за майка си, би могъл да стигне и по-далече и накрая да й ги каже в лицето. А това би я съсипало. Перспективата го остави без дъх от страх и лоши предчувствия, устата му изсъхна като стрити сухи листа, а гърлото му така се сви, че не беше в състояние да преглътне. Би проявил повече милосърдие към нея, ако просто вземеше пистолет и я застреляше. Ако направо я простреляше в сърцето.

Ето в какъв син се бе превърнал значи. Син, който би прострелял майка си в сърцето с думи.

Червената светлина светофара се смени със зелена, но той не съумя веднага да натисне газта. Беше се обездвижил от ужасната тежест на презрението към самия себе си.

Шофьорът на колата зад корвета наду клаксона си.

— Искам само да живея собствения си живот — промълви с нещастен глас Томи, когато накрая пресече кръстовището.

Напоследък все по-често му се случваше да си говори сам. Усилията, които полагаше да живее собствен живот, от една страна, и да остане добър син, от друга, го побъркваха.

Пресегна се към клетъчния телефон с намерение да се обади на майка си и да я попита още ли е в сила поканата й за вечеря.

Телефоните в колата са за големите клечки.

Вече не е така. Сега всички си имат.

Аз нямам. Да караш и да говориш по телефона е много опасно.

Никога не съм правил катастрофи, мамо.

Няма да ти се размине — убедено заяви тя.

Чуваше гласа й толкова ясно, че му се стори — тя произнася думите в момента, а той изобщо не ги възпроизвежда в съзнанието си. Отдръпна рязко ръка от телефона.

От западната страна на магистралата Пасифик Коуст имаше заведение в стила на крайпътните ресторанти от петдесетте години. Томи свърна в паркинга и спря под светлината на червените неонови лампи.