Тик-так

Куклата в краката му беше недовършена — покрита изцяло с бял памучен плат, без дрехи, без черти на лицето и без коса. На местата, където трябваше да са очите й, върху белия плат бяха пришити с груб черен конец кръстове. Пет подобни кръстчета заемаха мястото на устата, а още две образуваха буквата Х над сърцето.

Томи прекрачи прага и излезе на верандата. Приклекна до куклата.

В устата му още горчеше от сухото есенно листо, но сега усети още нещо също толкова неприятно, макар и по-познато. Изплези езика си, докосна го, а после погледна пръста си — видя червено петънце. Върхът на листото му беше пуснал кръв.

Езикът обаче не го болеше. Раничката беше съвсем малка. Въпреки това, по причини, които и сам не би могъл да обясни напълно, Томи се разстрои от вида на кръвта.

В една от грубите си ръчички, подобни на ръкавици с един пръст, куклата държеше сгънато листче. То беше прикрепено здраво там с карфица с лъскава черна емайлирана главичка, голяма колкото грахово зърно.

Томи вдигна куклата. Беше твърда и неочаквано тежка за големината си, но крайниците й провиснаха немощно — като че ли трупът й беше натъпкан с пясък.

Когато извади карфицата от ръчичката на куклата, мъртвешката тишина на улицата за малко се наруши. През покрития вход премина леденостуден вятър. Храсталакът зашумя, а дърветата се разклатиха достатъчно силно, за да накарат сенките от лунната светлина да затреперят. После всичко отново се усмири и всяко движение престана.

Хартията беше жълта само тук-таме, като че ли беше къс от старинен документ, беше малко мазна и цепната в ъглите. Сгъната беше първо на две, после на още две. Разгъната имаше големина към осем квадратни сантиметра.

Съобщението беше на виетнамски — три колони красиво изписани с плътно черно мастило йероглифни знаци. Томи разпозна езика, но не можеше да прочете съдържанието.

Изправи се в цял ръст и се загледа замислено първо към улицата, после към куклата в ръката си.

След като сгъна отново бележката и я сложи в джоба на ризата си, той си влезе и затвори вратата. Пусна резето и сложи защитната верига.

В дневната Томи постави странната безлика кукла върху крайната масичка до канапето и я подпря на настолната лампа със зелен абажур с наклонена надясно кръгла бяла глава и спуснати надолу ръце. Подобните й на ръкавици с един плъст длани бяха разтворени, както стояха когато я видя за първи път на покрития вход, но сега изглеждаха като че ли търсят нещо.

Постави и карфицата на масичката до куклата. Черната й емайлирана главичка лъщеше като капка машинно масло, а острият й край проблясваше в сребристи оттенъци.

Спусна пердетата и на трите прозореца в дневната. Направи същото и в трапезарията и в хола. А в кухнята завърта дръжката на щорите, като затвори и тях.

И все пак чувстваше, че някой го наблюдава.

В спалнята на горния етаж си беше приспособил нещо като кабинет, където пишеше романите си. Сега седна зад бюрото, но не запали лампата. Единствената светлина идваше от отворената врата към коридора, вдигна слушалката на телефона, поколеба се, но все пак позвъни на Сал Деларио, репортер в „Реджистър“, вестника, в който Томи бе работил до вчера. Обади се телефонният секретар, но той не остави съобщение.

След това се свърза с редакцията. Даде номера на собствения си телефон и добави забележката „спешно“.

След по-малко от пет минути Сал му позвъни.

— Какво толкова спешно, сваляч такъв? — попита той. — Да не би да си забравил къде трябва да си слагаш оная работа?

— Къде си в момента? — попита Томи.

— В работилницата.

— В редакцията ли?

— Аха, прекроявам новините.

— Закъснял си с поредния краен срок — предположи Томи.

— Обаждам ти се просто да проверя професионалния си инстинкт. Ти излезе от вестникарския бизнес само от един ден; загуби ли вече всичките си колегиални чувства?

Томи се наклони в стола си и се приведе над бюрото.

— Слушай, Сал, трябват ми някои данни за бандите.

— За тлъстите котараци от Вашингтон, които въртят играта ли говориш, или за пънкарите, дето изнудват бизнесмените в Малкия Сайгон?

— За местните виетнамски банди. Момчетата от Санта Ана…

— … за евтините момчета, момчетата на Натома. Но ти сам ги знаеш.

— Но не колкото тебе — възрази Томи.

Сал беше криминален репортер, който доста добре познаваше дейността на виетнамските банди, действащи не само в окръга, но и в цялата страна. Докато беше на работа във вестника, Томи пишеше статии главно по въпроси, свързани с изкуството и развлекателните събития.

— Сал, чувал ли си Натома или евтините момчета, когато заплашват някого, да изпращат по пощата отпечатък от черна длан или — нали знаеш череп над две кръстосани кости, нещо такова?

— Или може би отрязана конска глава в леглото?

— Да, такова нещо.

— Ти нещо си се побъркал, старче. Тия момчета нямат възпитания навик дори да изпратят предупреждение. Пред тях мафията изглежда като благопристойно общество на любители на камерна музика.

— А бандите на по-възрастните, по-опитните, който не са просто малолетни улични гангстери — да кажем Черните орли или Орловата седморка?