Тик-так

Включи радиото в колата с надеждата, че някой от старите рокове ще подобри настроението му. Навярно бе изместил селектора встрани от станцията, която бе слушал преди, защото сега там не се чуваше нищо освен тих ромон — не бяха обичайните електронни смущения, а приличаше повече на далечното бучене на водопад.

Като отклони за миг поглед от пътя, Томи натисна бутона на селектора. Дигитално означените цифри веднага се промениха, но отново не последва музика — чуваха се пак звуците от спускащата се сякаш по отвесни скали вода, едновременно ревяща и шепнеща.

Натисна още един бутон. Цифрите се промениха, но шумът остана.

Пробва с трети бутон, отново без успех.

— О, това е чудесно. Страхотно.

Притежаваше колата само от няколко часа, а радиото вече се беше повредила.

Докато шофираше и ругаеше полугласно, той започна да върти копчето за станциите с надеждата да намери „Бийч Бойс“, Рой Орбисън, Сам Кук, „Айзли брадърс“ или някое от новите естрадни звездички. По дяволите, би се задоволил даже и с някоя жизнерадостна полка!

От единия край на скалата до другия, и на средни вълни, и на УКВ, звукът от падащата вода бе отмил цялата музика, като че ли радиопредавателите по цялото западно крайбрежие бяха станали жертва на някакво катастрофално наводнение.

Когато се опита да изключи радиото, звукът продължи да ехти по съвсем същия начин. Натисна бутона отново, но резултатът остана същият.

Постепенно обаче качеството на звука се беше променило. Плискащо-потракващо-бълбукащо-съскащият рев сега не приличаше толкова на падаща вода, колкото на звуци, издавани от далечна тълпа; гласовете на множеството се извисяваха в ликувания и възгласи, но биха могли да се схванат и като някакъв отдалечен израз на разгневено, способно да унищожава стълпотворение.

По причини, които не можеше да определи точно, Томи Фан се почувства разтревожен от промяната в тайнствената, безсмислена какафония. Започна отново да ръчка бутоните.

Гласове. Определено бяха гласове. Стотици, дори хиляди. Мъже и жени, на които пригласяха и нежни детски гласчета. Стори му се, че долавя отчаяни вопли, умолителни призиви за помощ, стонове, в които се долавяше агония — мощният и все пак приглушен звук като че ли прелиташе през обширен и дълбок залив или се надигаше от някаква черна бездна.

От гласовете го побиваха тръпки, но звукът също така му действаше по учудващо привлекателен начин и почти го хипнотизираше. Откри, че се заглежда в радиото прекалено дълго и може да катастрофира, но всеки път, когато вдигнеше глава, успяваше да задържи вниманието си върху пътя само няколко секунди, преди погледът му отново да се върне към слабата светлина на скалата.

Към приглушения рев на множеството се прибави басовият глас на… някой друг… на някой, чийто глас звучеше по безкрайно странен начин. Гласът ломотеше нещо неразбираемо. От стереоговорителите се чуваше пращене.

Въпреки студа, който продължаваше да го сковава, Томи изведнъж почувства, че от косата по челото му рукват капчици пот. Дланите му също бяха овлажнели.

Беше сигурен, че е опитал всички копчета по контролното табло на радиото. Въпреки това призрачният хор продължаваше да бучи.

— По дяволите.

Сви здраво дясната си длан и стовари юмрук върху таблото на радиото — не така силно, че да се нарани, но достатъчно рязко, за да натисне едновременно три-четири бутона.

С всяка секунда непонятните думи, произнасяни от странния глас, ставаха по-ясни, но Томи все още не беше в състояние да ги разбере.

Удари още веднъж радиото с юмрук и с изненада установи, че самият той издава полугласно отчаян вопъл. В края на краищата, колкото и да го дразнеше звукът, той не представляваше никаква опасност за него.

Така ли беше наистина?

Още докато си задаваше този въпрос, Томи бе обладан от глупавата мисъл, че не бива да слуша ромона, разнасящ се от високоговорителите, че трябва да си запуши ушите, защото се излагаше на смъртна опасност, ако разбереше и една дума от онова, което му се говореше. И все пак, подтикнат от някакво перверзно любопитство, той се напрягаше да чуе, да измъкне някакъв смисъл от обърканите звуци.

— … Фан…

Тази дума безспорно бе произнесена ясно.

— … Фан Тран…

Противният лигав глас явно владееше съвършено виетнамски език.

— … Фан Тран Туонг…

Това беше истинското име на Томи. Преди да го промени. Името му от Страната на чайките и лисиците.

— … Фан Тран Туонг…

Някой явно го викаше. В началото идваше отдалеч, но бързо приближаваше. Нужен му беше контакт. Връзка. Нещо в гласа подсказваше, че е… гладен.

Студът, подобно на пълзящи паяци, проникваше все по-навътре в него, плетеше ледени паяжини около костния му мозък.

Томи за трети път халоса радиото, сега по-силно от преди, и то отведнъж занемя. Останаха единствено звуците от боботенето на мотора, триенето на гумите, собственото му накъсано дишане и силното биене на сърцето му.