Тик-так

— Виж, на това бих повярвал повече, отколкото, че си го взела от приюта за безстопанствени кучата. В него има нещо дяволски особено.

— О, просто малко ревнува — махна с ръка Дел. — Когато те опознае по-добре, ще си допаднете. Двамата ще се погаждате страхотно.

Томи накрая пъхна крак в обувката.

— А какво ще кажеш за къщата? Как можеш да си позволиш такъв скъп дом?

— Получих го като наследство — призна тя.

Той завърза връзките и се изправи.

— Наследство ли? А аз останах с впечатлението, че баща ти е бил професионален покерджия.

— Наистина беше. И то отличен. Но умееше и да прави удачни капиталовложения. Когато умря, остави имот на стойност трийсет и четири милиона долара.

Той зяпна.

— Сериозно ли говориш?

— Кога не съм говорила сериозно?

— Това е въпросът, кога.

— Нали знаеш как се използва пушката-помпа?

— Разбира се. Но с пушки не можеш да спреш онова нещо.

Тя му подаде мосберга.

— Оръжията обаче могат да го забавят, както се е получило с тоя пистолет. А тези тук имат много по-голяма ударна сила. Хайде да тръгваме. Мисля, че си прав — в безопасност сме само когато се движим. Загаси осветлението!

Докато излизаше по петите й от тъмния кабинет, Томи попита:

— Но… за Бога, след като и без друго си мултимилионерка, защо работиш като сервитьорка?

— За да разбера.

— Какво да разбереш?

Вече почти във фоайето, Дел се разпореди:

— Загаси лампите! — В дневната падна мрак. — За да разбера какъв е животът на обикновения човек, да не летя в облаците.

— Това направо е смешно.

— В картините ми не би имало никаква душа, ако не прекарвах дните си така, както го правят повечето хора. — Тя отвори вратата към дрешника в коридора и свали от закачалката синьо найлоново яке. — Работата, тежкият труд са основното в живота на повечето хора.

— На повечето хора им се налага да работят. А на теб не. И накрая, след като нещата опират до избор от твоя страна, как би могла наистина да избереш нуждата, която повечето от нас чувстват.

— Не ставай лош.

— Не съм лош.

— Такъв си. Не е нужно да бъдеш заек и да оставя да ме разкъсана парчета, за да проумея как се чувства нещастното мъниче, когато гладната лисица го подгони из полето.

— Всъщност аз мисля, че трябва да бъдеш заек, за да разбереш истински точно тоя ужас.

Тя вече нахлузваше якето, когато отвърна:

— Е, не съм заек, никога не съм била и не смятам да бъда. Що за абсурдна мисъл!

— Какво?

— Щом толкова искаш да знаеш какво представлява ужасът, стани ти заек!

Объркан, Томи разпери ръце:

— Е, аз вече не знам за какво говорим — ти така извърташ нещата. Във всеки случай, не ставаше дума за зайци, за Бога!

— В едно нещо съм сигурна — не говорехме за катерички.

В опит да върне разговора им в някакви приемливи релси, Томи попита:

— Ти наистина ли си художничка?

Докато оглеждаше дрехите по останалите закачалки в дрешника, Дел му отговори с въпрос:

— Какви ли всъщност сме всички ние?

Смутен от склонността на Дел да говори със загадки, Томи си позволи и сам да формулира една.

— Ние сме нещо само доколкото сме всъщност всичко.

— Ето, накрая да кажеш нещо смислено!

— Така ли?

Зад гърба на Томи, като за коментар, Скути ръфна гумения кренвирш:

— Пърррт!

Дел накрая съобщи:

— За съжаление никое от якетата ми няма да ти стане.

— Нищо. И преди ми се е случвало да ми е студено и да съм мокър.

Върху гранитния плот на масичката във фоайето, до чантичката на Дел бяха, сложени и две кутийки с муниции — пълнители за магнума и патрони за карабината, която беше у Томи. Тя остави пистолета и започна да зарежда множеството джобове на спортното си яке с боеприпаси.

Томи огледа картината, закачена над масичката, която представляваше абстрактна рисунка в ярки цветове.

— Твоя ли е картината на стената?

— Би било проява на лош вкус, не намираш ли? Всичките си платна държа в студиото на горния етаж.

— Бих искал да ги разгледам.

— А аз си мислех, че ужасно бързаш.

Томи почувства, че в картините се крие ключът към загадките на тая странна жена…

— Пърррт!

… и странното й куче. Нещо в стила и композицията им щеше да му даде възможност да види Дел в нова светлина и след като разгледаше рисунките й, щеше да постигне отново „сатори“, което преди малко му се бе изплъзнало.

— Няма да ни отнеме повече от пет минути.

— Три тогава. Наистина искам да видя картините ти.

— Налага се да се махнем оттук колкото се може по-бързо.

— Защо стана толкова несговорчива?

Като дръпна ципа на препълнения с патрони за карабина джоб, тя отсече:

— Не съм.

— Такава си. Какво, по дяволите, рисуваш горе?

— Нищо.

— А защо изведнъж толкова се притесни?

— Не съм се притеснила.

— Държиш се странно. Погледни ме в очите, Дел.

— Котета — отвърна тя, като отбягна погледа му.

— Котета?

— Ами това рисувам. Глупави и безвкусни сантименталности. Защото всъщност не съм особено талантлива. Рисувам котета с големи очи. Тъжни малки котенца с големи печални очи и щастливи малки котенца с големи засмени очи. А също и глупави сцени с кучета, които играят покер или крикет. Ето защо не искам да ти ги покажа, Томи. Ще ми стане неудобно.

— Лъжеш ме.

— Котета — настоя тя и дръпна ципа на поредния джоб.