Тик-так

— Не ти вярвам. — Той тръгна към стълбите. — Две минути ще ми стигнат.

Тя грабна магнума от масичката и го насочи към него.

— Остани на мястото си!

— За Бога, Дел, пистолетът е зареден.

— Знам.

— Не го насочвай към мене.

— Махни се от стълбите, Томи.

В държанието й вече нямаше нищо лекомислено. Беше съвършено хладна и делова.

— Аз никога не бих насочил това към тебе — кимна към карабината в дясната ръка той.

— Знам — процеди тя безстрастно, без да сваля оръжието.

Цевта на магнума, насочена към основата на носа на Томи, беше само на педя от лицето му.

Сега пред него стоеше една нова Деливъранс Пейн. Цялата от стомана.

Сърцето му биеше така силно, че цялото му тяло се тресеше.

— Знам, че няма да ме застреляш.

— Ще го направя — заяви тя с леденостудено лице, чието изражение не оставяше никакво място за съмнение.

— И си готова на всичко това само за да не видя картините ти?

— Още не си готов за тях.

— Тоест… някой ден ти ще поискаш да ми ги покажеш?

— Може пък и сега да моментът — размисли тя.

Устата на Томи беше така пресъхнала, че той трябваше да посъбере малко слюнка, за да я навлажни.

— Но аз никога няма да успея да ги видя, ако ти сега решиш да ми пръснеш главата.

— Това е вярно — съгласи се тя и свали пистолета. — Тогава ще те прострелям в крака.

Дулото сега бе насочено към дясното му коляно.

— Само с един изстрел от това чудовище ще отнесе целия ми крак.

— В наши дни вече изработват превъзходни протези.

— Но аз ще умра от кръвоизлива.

— Знам как да ти окажа първа помощ.

— Ти си абсолютно откачена, Дел.

Той говореше съвсем сериозно. В една или друга степен тя сигурно страдаше от някакво мозъчно разстройство, макар преди известно време да бе заявила, че по-нормален човек от нея няма да срещне. Нищо от онова, което би могла да му разкрие накрая, нямаше да я оневини достатъчно, за да излезе, че поведението й е било разумно и логично. И все пак, независимо от страха, който го бе накарала да изпита, тя упражняваше върху Томи и необичайна притегателна сила, което поставяше сериозно под въпрос и собствената му нормалност.

В този момент усети, че иска да я целуне.

Колкото и да беше невероятно, тя изрази почти същото с думи:

— Струва ми се, че започвам да се влюбвам в тебе, Туонг Томи. Затова не ме принуждавай да ти отнеса крака.

Учудването накара Томи да се изчерви, и да се обърка както никога досега. Той неохотно се отказа от стълбите, мина покрай Дел и се насочи към входната врата. Тя тръгна подире му с магнума в ръка.

— Добре, добре, ще те изчакам да ми ги покажеш, когато се почувстваш готова за това — обърна се към нея той.

Накрая тя прибра оръжието.

— Благодаря ти.

— Но — повиши глас Томи — когато накрая ги видя, дано да се окаже, че си е струвало да почакам.

— Само котета са — усмихна се тя.

Томи се учуди, че усмивката й все още е в състояние да стопли сърцето му. Само преди секунда тя заплашваше, че ще го простреля, а сега той изпитваше удоволствие само от това, че бе удостоен с усмивка.

— Но аз не съм по-малко луд от тебе — призна той.

— Тогава най-вероятно имаш онова, което ти е нужно, за да издържиш до сутринта. — Тя прехвърли чантичката си през рамо и го подкани: — Да вървим.

— Дали да не взема чадъри? — предложи той.

— Опитвал ли си някога да се оправяш едновременно с чадър и с пушка?

— Права си. А имаш ли друга кола освен пикапа?

— Не. Всички коли са на майка ми, доста внушителна колекция. Ако ми се налага да използвам нещо различно от пикапа, го заемам от нея. Така че сега ще се оправим отново с хондата.

— С откраднатата хонда — уточни той.

— Ние не сме престъпници. Взели сме я само назаем.

Когато отвори входната врата, Томи се провикна „Загаси лампите“ и в коридора се спусна мрак.

— А ако някое ченге ни спре с откраднатата хонда, ще го застреляш ли?

— Не, разбира се — тръсна глава Дел. — Това няма да е редно.

— Няма да е редно ли? — повтори Томи, когото тя все още можеше да изненадва. — А щеше ли да е редно да застреляш мене?

— Печално, но редно — съгласи се тя и заключи вратата.

— Изобщо не мога да те разбера.

— Не се и съмнявам — кимна тя и пусна ключовете в чантичката си.

Томи погледна светещите цифри на часовника си. Два часът и шест минути.

Тик-так.

Докато се намираха в къщата, вятърът бе затихнал почти напълно, но дъждовният порой бе запазил силата си. Макар от часове да нямаше светкавици и гръмотевици, проливният дъжд се изливаше все така от продънилото се небе.

Листата на палмите висяха безжизнено и водата се стичаше от заострените им части. Някои от тях лежаха почти хоризонтално, а капчиците по тях приличаха на блестящи ситни диаманти.

Скути вървеше първи, като смело цапаше през плитките локви във вътрешния двор. Късчетата слюда от кварцовата настилка блестяха около лапите на кучето и човек можеше да си помисли, че стъпките му оставят ярки следи след себе си. Огънят-фантом очертаваше пътя му покрай къщата.

Томи усети студа на модернистично гравираните медни плоскости, когато ги бутна, за да отвори портата към улицата. Пантите приглушено изскърцаха.