Беше се преоблякла в сини дънки и тъмночервено поло, а във всяка ръка носеше по едно внушително оръжие.
— Това пък за какво ти е, по дяволите? — изуми се Томи.
Като повдигна оръжието в дясната си ръка, Дел обясни:
— Това е късоцевна, дванайсеткалиброва карабина „Мосберг“. Отлично оръжие за защита на къщата от крадци. — После погледна пистолета в лявата си ръка. — А този красавец е магнум „Пустинен гръм“, 44-и калибър, израелско производство. Няма врата, която да му устои. Само с няколко куршума може да спре разярен бик.
— Колко пъти те е нападал бик, а?
— Бик или нещо също толкова силно.
— Не, питам те сериозно. Защо държиш такава артилерия вкъщи?
— Нали ти казах — водя интересен и пълен с приключения живот.
Той си спомни колко лесно бе махнала с ръка на повредите по пикапа си тая вечер:
А когато той се бе разтревожил, че дъждът ще й съсипе седалките, просто беше свила рамене:
В този миг Томи усети, че го обзема внезапно прозрение, „сатори“, което го заля като океанска вълна. Тази жена не беше онова, за което се представяше. Той я беше помислил за сервитьорка, но откри, че е човек на изкуството. Тогава реши, че като художничка е принудена да обслужва клиенти в заведението, за да си плаща наема, но се оказа, че живее в къща, която струва милиони. Ексцентричността и склонността й да вмъква в разговора загадъчни фрази и нелогични изрази го бяха убедили, че й хлопа дъската, но сега реши, че най-голямата му грешка ще бъде, ако я опише като безнадеждна чудачка. В мисленето й имаше дълбини, до които той едва бе започнал да се докосва, а в тези бездни се криеха странни неща, по-необикновени от всичко, което досега бе виждал в живота си.
Томи си припомни и друг момент от разговора им, който сега придоби ново звучене:
Сега реши, че смахнатите й изявления всъщност не бяха и наполовина толкова нелогични, колкото той си мислеше. Дори и в най-лековатите й твърдения имаше по нещо вярно. Ох, да можеше Томи просто да се отдалечи от нея, да изостави вече оформените си представи и да я види по изцяло различен начин! У Дел Пейн явно се криеше и друга личност — тайнствена и загадъчна.
Това „сатори“, приливното му прозрение, растеше все повече и повече, а после започна да изчезва, без нещата да са му станали много по-ясни. Беше се съсредоточил прекалено много. Понякога проникновението идваше само — без да го търси или съзнателно да го вика.
Дел стоеше на вратата между кабинета и дневната, с оръжие във всяка ръка, и го гледаше така втренчено, че той се усъмни да не би да е отгатнала отново мислите му. Намръщи се и попита:
— Коя всъщност си ти, Дел Пейн?
— Кои сме всички ние? — отвърна тя с въпрос.
— Не започвай пак с това.
— С кое да не започвам?
— С тези неразгадаеми щуротии.
— Не знам за какво говориш. Какво правиш с гумения кренвирш на Скути?
Томи изгледа мрачно лабрадора, който се изтягаше на бюрото.
— Той ми отмъкна обувката.
Тя с укор се обърна към кучето:
— Скути!
Песът я изгледа предизвикателно, но после наведе глава и изскимтя виновно.
— Лош Скути! — сгълча го тя. — Веднага да му върнеш обувката!
Скути огледа Томи, после изпуфтя презрително.
— Върни обувката на Томи! — твърдо настоя Дел.
Накрая кучето се предаде, скочи от бюрото, изпълзя до една палма, мушната в саксия в ъгъла, навря глава отзад и се върна с маратонката в уста. Примирено я пусна в краката на мъжа.
Томи се наведе да си я вземе, но кучето я натисна с лапа и се загледа в гумения кренвирш.
Томи остави кренвирша на пода.
Сега кучето погледна първо кренвирша, после ръката на Томи, която беше само на няколко сантиметра от него.
Томи отдръпна ръка.
Лабрадорът захапа кренвирша си и едва тогава махна лапа от обувката. Влезе с леки стъпки в дневната, като гризеше играчката и издаваше пърдящия звук.
Загледан замислено след Скути, Томи попита:
— От къде го изрови тоя пес?
— От приюта за безстопанствени кучета.
— Не може да бъде.
— Защо да не може?
От дневната долетя истинска симфония от изпуснати газове, чийто източник бе гуменият кренвирш.
— А аз си мислех, че си го взела от някой цирк.
— Да, доста е умен — съгласи се тя.
— От къде го взе наистина?
— От магазин за домашни любимци.
— И това не го вярвам.
— Обуй си обувката — подкани го тя — и да се махаме оттук.
Той се замъкна до един стол.
— В това куче има нещо странно.
— Щом толкова те интересува — шеговито обясни тя, — аз съм вещица, а той ми е чиракът. Двамата сме едно цяло, благодарение на което правя магиите си.
Томи й отговори, докато отвързваше възела на обувката си.