Тик-так

Докато шофираше през спускащия се мрак, Томи наистина се чувстваше донякъде като бог, както Джим Шайн го бе уверявал. Но не можеше напълно да се наслади на удоволствието, защото се измъчваше прекалено много от чувството, че е безразсъден и неблагодарен син.

Майка му не спираше да нарежда:

— Ще има още и пържени целина, моркови, зеле, малко фъстъци — все хубави неща. Ще има и от моя специален сос нуок мам.

— Твоят нуок мам е най-хубавият на света, мамо, а също и ком тай кам-ът ти, но…

— А да не би в колата си заедно с клетъчния телефон да имаш и някоя джунджория, с която можеш едновременно да караш и да готвиш, а?

Той отчаяно смънка:

— Но мамо, купих си нов корвет.

— Купил си телефон и корвет.

— Не, телефона си го имам от години. А корветът…

— Какви са тези „корвет“?

— Е, знаеш ги, мамо. Това са спортни коли.

— Значи купуваш спортни коли!

— Припомни си — винаги съм ти казвал, че някой ден ще се замогна…

— Какъв спорт?

— Моля?

— Футбол ли?

Майка му беше страшно упорита, по-консервативна и от английската кралица и твърдо се придържаше към онова, което си е намислила, но не беше нито дебелоглава, нито неосведомена. Беше й съвършено ясно какво е спортна кола, а и знаеше какво е корвет, защото Томи окичваше стените със снимки на тия коли от съвсем малък. Известно й беше и какво значи корветът за Томи, на какво е символ тази кола; чувстваше обаче — с корвета си той се отдалечаваше още повече от народностните си корени, а това никак не й допадаше. Но не си падаше по скандалите и гълченето, така че най-добрият начин да изрази неодобрението си беше да се престори, че колата и качествата й са нещо, което тя в края на краищата изобщо не проумява.

— Бейзбол ли е? — продължи с въпросите си тя.

— Цветът се нарича „ярък морскосин металик“. Прекрасен е, мамо, прилича много на цвета на вазата от лавицата в твоята дневна. Има…

— А скъпа ли е?

— Какво? А ми да…, но е наистина хубава кола. Е, не е скъпа като мерцедес…

— Всички репортери ли карат корвети?

— Репортери? Не, но аз…

— Похарчил си всичките си спестявания за тази кола и сега си разорен, нали?

— Не, не. Никога не бих…

— Разорил си се и вече нямаш нищо.

— Не съм се разорил, мамо.

— Щом нямаш средства, ще дойдеш да живееш вкъщи.

— Няма да е необходимо, мамо.

— Семейството не бива да се разделя.

Томи се почувства като мръсник. Макар да не беше направил нищо лошо, обзе го безпокойство, като че фаровете на насрещните коли го изобличаваха, като че ли бяха насочени към лицето полицейски лампи в стая за разпит, а той самият се опитва да прикрие някакво престъпление.

Въздъхна, намали скоростта и премина в най-дясното платно. Не беше в състояние едновременно да управлява колата, да разговаря по клетъчния телефон и да се припира с неуморимата си майка.

— А какво стана с тойотата ти?

— Включих я в бартера за корвета.

— Приятелите ти репортери карат тойоти. Хонди. Фордове. Не съм виждала никого от тях с корвет.

— Нали преди малко каза, че не знаеш какво е това корвет?

— О, знам — възрази майка му. — Знам, знам — заяви тя, като направи един от ония завои на сто и осемдесет градуса, каквито единствено майките са в състояние да вземат, без при това достоверността на думите им да се изгуби. — Лекарите карат корвети. Ти винаги си бил от най-умните, Туонг, получаваше най-добрите оценки, можеше и ти да станеш лекар.

Като че ли повечето американци от виетнамски произход от поколението на Томи учеха медицина или вече бяха станали лекари. Висшето медицинско образование означаваше вече завършила асимилация и носеше престиж, а самите виетнамски родители поощряваха децата си да се захванат със здравното дело със същата настъпателна любов, с която в по-ранни времена родителите евреи бяха упражнявали натиск върху своите деца. Томи, с висшето си образование по журналистика, никога нямаше да бъде в състояние да отстрани апендикса на някого или проведе сърдечно-съдова операция — затова винаги щеше да бъде нещо като разочарование за родителите си.

— Както и да е, пък и аз вече не съм репортер, мамо. От вчера. Сега съм само автор на романи; вече не съм на временни договори.

— Не си на работа?

— На частна практика съм.

— Това е просто извъртян начин да кажеш, че не си на работа — настоя тя, макар и бащата на Томи да работеше частно в пекарната си, както и двамата братя на Томи — и те не бяха успели да станат лекари.

— Последният договор, който сключих…

— Но хората четат вестниците. Кой чете книги?

— Много хора четат книги.

— Кои са те?

— Ти четеш книги!

— Но не книги за глупави частни детективи с пищови във всеки джоб, които карат колите си като откачени маниаци, непрекъснато се бият, наливат се с уиски и задирят блондинките.

— Моят детектив не пие уиски.

— Но би трябвало да си купи къща, да се ожени за добро виетнамско момиче, което да му народи деца, да работи нещо по-сериозно, за да може да издържа семейството си.

— Но това е досадно, мамо. Никой не би прочел книга за такъв частен детектив.

— Детективът от твоите книги — той винаги се жени за блондинка и с това разбива сърцето на майка си.