Тик-так

— А какво ще кажеш, ако ченгетата ни спрат? — продължаваше да се тревожи Томи.

— Няма да ни спрат.

— Ще ни спрат, ако продължаваш да караш като побъркана.

Без да откъсва поглед от огледалцето за обратно виждане, тя го подкани:

— Огледай се назад.

Томи се завъртя на седалката.

— Какво пък има сега?

— Пикапът е изчезнал.

Под високата улична лампа дъждът се изливаше върху празен участък от пътя.

За миг Томи реши, че не гледа където трябва. Имаше още три улични лампи зад пекарната. Но пикапът го нямаше под нито една от тях.

— Къде ли се е дянал? — зачуди се той.

— Може да е излязъл на алеята, а може и да е заобиколил оградата; не е изключено да е спрял зад ония камиони за доставка. Не разбирам защо не тръгна направо след нас.

Тя продължи напред, мина ъгъла, подкара покрай пекарната, после се насочи към главния вход.

Томи озадачено вдигна глава.

— Но кой кара пикапа?

— Не кой, а какво!

— Това е просто смешно.

— Не забравяй, че онова нещо е пораснало.

— Сигурно. И все пак…

— Променило се е.

— А има ли шофьорска книжка?

— Съвсем различно е от онова, което си видял преди.

— Така ли? И какво е сега?

— Не знам. Не успях да го видя.

— Отново твоята интуиция.

— Аха. Просто знам, че е… различно.

Томи се опита да си представи някакво чудовище като някой от древните богове във фантастичните филми на ужасите — с кръгла глава, зли червени очички на челото, смукало на мястото на носа и кръвожадна уста, заобиколена от трептящи пипалца — настанено удобно зад кормилото на пикапа да върти копчето за парното с непохватно пипало, да търси по радиото станция със стари рокове, да рови в жабката за ментолови бонбони…

— Това е просто смешно — повтори той.

— По-добре си закопчай колана — посъветва го тя. — Сега ще падне друсане.

Томи пристегна колана, а Дел бързо, но внимателно излезе от сянката на пекарната и се насочи към паркинга отпред. Тя всеки миг очакваше изрисуваният пикап да се стрелне от тъмнината и да се блъсне в тях.

При изхода от паркинга някакъв задръстен отводнителен канал бе станал причина да се образува малко езерце от дъждовна вода. Хартийки и листа се въртяха по накъдрената му повърхност.

Дел забави ход и зави през мръсната вода по уличката надясно. Освен тяхната кола наоколо нямаше друга кола.

— Къде ли е отишло? — зачуди се момичето. — Защо, по дяволите, не ни преследва?

Томи погледна светещите цифри на часовника си. Един часът и единайсет минути.

— Това никак не ми харесва — измърмори Дел.

Тик-так.

На около километър от пекарната „Сайгон в Новия свят“, в откраднатата кола, Томи наруши мълчанието продължило три преки.

— Откъде знаеш как се пали кола с кабелите за контакта?

— Майка ми ме научи.

— Майка ти?

— Тя е много оправна.

— Това е същата онази страхотна майка, която обича високите скорости и кара състезателни коли и мотоциклети?

— Да, точно тя. Друга майка нямам.

— И каква е тя — шофьор на кола, с която бандитите си обират крушите след някой обир?

— Като млада е била балерина.

— Разбира се. Специалитетът на всички балерини е паленето на коли без контактен ключ.

— Не на всички — възрази тя.

— А след като е приключила с балета…

— … се е омъжила за баща ми.

— Той с какво се занимава?

След като отново погледна в огледалцето дали не ги преследват, Дел обясни:

— Сега татко учи ангелите да играят покер.

— Съжалявам, но отново не те разбирам.

— Той умря, когато бях на десет години.

Томи веднага съжали за насмешливия тон, с който беше задал въпроса. Почувства, че е бил груб и нетактичен. Веднага смекчи тона:

— Извинявам се. Било ти е тежко. Била си само на десет години.

— Мама го застреля.

Томи преглътна стреснато и смотолеви:

— Майка ти, балерината?

— Вече бивша балерина.

— И го е застреляла?

— Ами той я помоли.

Томи кимна, но се почувства ужасно глупаво от смяната на тона. Затова с удоволствие се върна към предишната насмешливост.

— Да бе, то се разбира от само себе си.

— Тя не можеше да му откаже.

— Това сигурно влиза в брачните задължения според вашата религия, нали? Да убиеш съпруга си, ако той самият те помоли?

— Той умираше от рак — безстрастно съобщи Дел.

Томи отново се стресна.

— Господи, ужасно съжалявам.

— Имаше рак на панкреаса в една от най-болезнените форми.

— Наистина много съжалявам.

Вече не се движеха в промишления район. Покрай широкия път бяха разположени търговски обекти: козметични салони, видеозали, магазини с намалени цени за електроника, мебели и стъклени изделия. С изключение на някои нощни заведения и кафенета, които работеха нонстоп, зад останалите витрини не се виждаха нито продавачи, нито клиенти.

Дел продължи да разказва.

— Когато болките му станаха тъй нетърпими, че вече не можеше да се съсредоточава в играта, татко реши, че му е време да си отиде от тоя свят. Обичаше картите и без тях не виждаше какъвто и да е смисъл в живота.

— Картите ли?

— Не ти ли казах — татко беше професионален покерджия.

— Не, каза ми само, че сега учел ангелите да играят покер.

— Е, защо би отишъл да играе с тях, ако не беше професионален покерджия?

— Ясно — съгласи се Томи, защото понякога проявяваше достатъчно разум, за да се признае за победен.