Тигрицата на океана

— Вижте, отче — през рамо подметна той. — Имам официално разрешение. И не се смятам задължен да давам обяснения всекиму.

Патер Себастиан сви устни. И той беше човек, и той имаше самолюбие, и той не понасяше така изявено незачитане. И то пред енориашите му. Но опита да се овладее:

— Искам да знам, защото Бог ме е поставил тук. Освен мен няма друг, който да се грижи за тия нещастници. Затова питам — какво възнамерявате да правите: туристически хотел или завод за седефени копчета?

— Нито едното, нито другото? Мисионерът се доизказа:

— Днес земята като че ли се сви, стана малка. С вашите самолети, телефони, радио, телевизия. И злото намери възможност да прониква бързо навред. Не остана място за Бога.

— Че вие против прогреса ли сте? — посрещна го заядливо Циклопа.

— Не, братко. Не против прогреса, а против злото, що върви редом с него. Човекът през хилядолетия се е стремял към спокойствие, а сега — към движение. Динамичен век — казвате. И всички са се втурнали да пътуват, някакъв туристически бяс?

Изведнъж той се изправи. Бе видял прорязалата блестяща повърхност черна акулска перка. Изкрещя. Развикаха се и другите.

Чуло тая врява, момчето се обърка. И вместо да се качи в лодката на водолазите, свърна обратно към кануто. И акулата пресече пътя му.

Пред нависналата опасност мисионерът не устоя, съобрази преди другите. И се хвърли във водата, хвана го и го измъкна почти от устата на акулата. Подаде го на хората в кануто, после се хвана в борда, за да се прехвърли и той вътре.

Не успя. Излъгана веднъж, акулата не повтори грешката си. Без да разучава повторно, както обикновено, без да обикаля около набелязаната жертва, тя се метна към него и го налапа. Краката му се озоваха в раззинатата зъбата паст до хълбоците.

Ала изглежда, хапката се оказа преголяма за глътване наведнъж. Натиснала глътката й, тя попречи на трионените челюсти да се затворят. А може би — и сукненото расо, омотано в зъбите й. Акулата се смути за миг — така, с тая странна запушалка в устата.

Циклопа решаваше бързо. Понеже нямаше подръка друго по-опасно оръжие, той грабна веслото и с все сила стовари противовеса му върху противната чукообразна глава.

Веднъж-дваж!

Зашеметена, акулата изплю прекалено големия си залък и потъна в дълбините. Но преди да изчезне от поглед, Ева успя да види нанизаните по широкото й главище шипове на скатове. На същите места! Значи и акулата беше същата, която нападна и нея! Понякога и това се случва, понякога и след такъв взрив, хищницата оживява.

Изтеглиха пострадалия в лодката. И то тъкмо навреме. Защото само миг след това наоколо закръжиха дузина черни перки. Къде се бяха крили досега, как бяха успели мигновено да усетят шума от борбата и мириса на кръвта?

Ева превърза кървящите рани, сякаш получени от огромен трион.

Почти в безсъзнание от болка и от загубата на кръв, патер Себастиан промълви, като в бълнуване:

— Длъжен бях? Бог ги е поверил на мен? И душите? И телата им? Да ги пазя? От всяко зло? Цивилизацията носи зло? Зло в името на доброто?

4.

Морските лъвове се завръщаха на старото си лежбище, след като цяла зима бяха ловували из морските простори. Първи, както му е редно, пристигаха мъжкарите. Забързани. Който стигнеше по-рано, щеше да заеме по-хубаво място на брега, а това безсъмнено щеше да привлече в харема му повече самки. Всеки искаше да има повече самки — по инстинкт, да остави по-голямо потомство, да осигури безсмъртието на своята собствена наследственост; и по суетност, за да се изтъкне пред другите. Чувството за важност е присъщо на всяка жива твар. Не само на човека.

Старият самец с вече изтъркващите се жълти зъби, живял дълго на тоя свят, знаеше отлично това правило. И то представляваше напоследък предимството му пред по-силните и пъргави младежи, които още не бяха наясно какво искат.

Когато от върха на една по-висока вълна той съгледа родния остров, сякаш полудя. Размаха припряно плавници, понечи да изпревари другите. Но и те не мислеха да изостават. Втурнаха се в бясна гонитба към мечтаното каменисто кътче сред разпенения океан, където се бяха родили, където някои бяха изживели брачното си щастие, а други, младите, се надяваха тепърва да го изживяват.

Стария едва достигна брега, задъхан от напрежение. С бъхтещо в гърдите му сърце. Тогава видя, че е изпреварен от друг, по-млад тюлен. Побеснял от гняв, макар и преуморен, той се хвърли насреща му настървено, с настръхнала грива. Посегна да го захапе за врата. Ала и съперникът му се оказа добър боец. Вирна глава, по-високо от него, изви се и го докопа със зъби за косматата грива. Раздруса я жестоко, затърси да захапе по-дълбоко. Рукна кръв.

Стария разбра, че губи двубоя, убеден вече, че силите, въпреки безсъмнената му опитност, не са като преди. И все пак не смяташе да се предаде. Запъхтян, окървавен, той продължаваше да блъска с гърди врага си, сякаш не усещаше острата болка от раните.