Тигрицата на океана

Стария, вече поотпочинал от пътуването и борбата, с позараснали рани, пак взе да обръща очи към някогашното си царство, към харема си, сред който сега се перчеше младият узурпатор. Какво ли чакаше? Нима още не бе изгубил напълно надежда?

Почти през цялото време, докато са на брега, самците не ядат. Разходват натрупаните в сланината им запаси. Какво друго му оставаше на клетника? Старият вече трябваше да запълва времето си с плуване. И сън. Спеше и на брега, и във водата. И сънуваше непрекъснато. Понякога — детството си на същото това място, едва опазващ се да не бъде стъпкан от войнствените мъжкари; друг път — кошмарни нападения на акули, една от друга по-огромни, нападения на калмари, озъбени челюсти на косатки. Сънища, сънища — които го караха да се сепва насън.

Но най-често — самки. Десетки, стотици самки, които мъркаха призивно, които се галеха край него, хапеха врата му. Една от друга по-миловидни, по-любвеобилни. А когато се събудеше, виждаше с огорчение, че те са отстъпили далеч от него, почти недостижими. А той дремеше върху Скалата на излишните, като от време на време се обръщаше по гръб с вирнати лапи да се разхлажда.

Всички самци са различни, с разни характери и темпераменти. Външно привидно по-еднакви, но всъщност не по-малко несходни по нрав са и женските. Едни по-кротки, други по-сприхави, отстъпчиви или нападателни, лениви или неудържимо игриви. Особено палава изглеждаше най-младата самка, която Стария не познаваше. През цялото време, откак бе стъпила на сушата, тя не се свърташе на едно място, а се въртеше непрекъснато върху малкото пространство на харема или пък плуваше сред вълните, та караше мъжкарят да се озърта неспокойно и да следи къде ли ще излезе след банята.

Беше ранна утрин. Буревестниците се готвеха за полет. Изкачваха се на безредни тълпи към върха на острова и оттам се засилваха по склона надолу, докато ги поеме въздушната струя.

Отново навлязла в морето, младата палавница лудуваше отвъд прибоя, там, откъдето дъното се спускаше стръмно в дълбините и където се мятаха дългите кичури на кафявите водорасли като грива на чудовищен самец тюлен.

Стария трепна, изправи се на лапи. Зад тюленката се мерна дълга несиметрична опашка на акула. Морска лисица! Тя също може да бъде опасна.

Тоя път — не. Друго бе привлякло вниманието й — кацналата във водата чайка. Успяла да я издебне, лисицата я перна с опашка и тутакси я нагълта.

В следния миг побягна. Стрелна се към плитчината, усетила приближаването на голямата тигрова акула с разкъсана като парцал гръбна перка. Стария усети как новодошлата се поколеба — дали след лисицата или? Връхлетя върху тюленката. С един замах отръфна къс от хълбока й. Стария гледаше неспокойно. Но не се помръдваше. Не беше негова самка, нямаше право — не беше длъжен да я защитава.

Тогава видя как съперникът му се хвърли на помощ. С плясък и рев. Като запокитена скала. Всички се пръснаха при неговото минаване.

Ей на това бе разчитал Стария. Без да се двоуми, без да изчака развръзката на боя, той скочи във водата и заплува към някогашното си миниатюрно царство. До самата му муцуна пулсираха пълчища опалово прозрачни медузи. Ала той не ги и погледна. Метна се на каменистия бряг, запълзя с възможната най-голяма бързина към харема си.

Уви! Пак закъсня. Черния, един друг младок с по-тъмна козина от другите, го бе преварил отново. Заел незабавно опразненото място, той го посрещна с такъв недвусмислен вид и с такова диво настървение, че Стария дори без борба предпочете да отстъпи.

И тъй като не бе забравил скорошното си отстъпление, за да не го нападнат пак съседните мъжкари, се измъкна по най-краткия път към водата.

И зърна младата самка, която се връщаше ведно с последните бягащи в паника тюлени към харема с кървяща рана, но жива, все още с достатъчно сили да стигне брега, където на сигурно да изчака оздравяването си.

А върху Скалата на излишните видя и предишния си съперник, който бе успял да спаси самката си, но с цената на безброй кървящи рани и жестоко нахапана лява лапа. Да я спаси за другия, за Черния, който я посрещна с любезно мъркане насред път. Въобще не бе опитал да се върне в семейството си. Знаеше го с вроденото си чувство — за него, негоден за борба, вече нямаше място там, върху Мечтания бряг. И сам, без подкана се бе отправил към Скалата на излишните.

Стария се изтегна на предишното си място редом с него, отпусна глава върху обливания от вълните камък. Тук мъжкарите вече не бяха съперници. Затова можеха да живеят в съгласие. Та те всъщност нямаха за какво повече да живеят?

В морето, отвъд грохотещия прибой, който не дръзваше да прекоси, се стрелкаше настървено Раздраната перка, побесняла от гняв, че и днес не бе успяла да засити глада си.

5.