Тигрицата на океана

Един водолаз, който плуваше редом с лодката, съгледа нужната им статистка, привидно равнодушна, отгоре заприличала на чертожен линеал с напречната си глава, която сновеше сред надигащите се коралови блокове като древни развалини, обрасли с нацъфтели пълзящи растения.

Пръв скочи шефът. Да разучи, да провери. Сред смелчаците си той беше най-смелият. Това никой не му оспорваше въпреки неприязънта си към него. Сякаш разум и воля, без никакви чувства — само разумно безстрашие.

Той се върна скоро на повърхността и даде знак да започнат. Чак тогава се спусна операторът, за да заеме навреме удобна позиция, последван на часа от Ева, безразлична към всичко както винаги и послушна като робот.

Тя се гмурна под вода и се застоя на място в очакване на по-нататъшните заповеди. Това харесваше шефът у нея, тази пълна липса на инициатива, едновременно жизнена и силна, издръжлива на всякакви усилия, а в същото време безволна. И безучастна към опасностите като кукла. Сякаш не ги забелязваше. Сякаш и сега не виждаше четириметровото чудовище, което сновеше над дъното, на външен вид по-безучастно и от нея.

А всъщност виждаше. Виждаше всичко. И акулата чук, и обкръжаващия я разкошен подводен пейзаж, същински жив калейдоскоп. Като картина на побъркан художник. На сушата никога не може да се види такъв невероятен, дори неправдоподобен колорит.

В междините на белия пясък, по който играеха подвижните като живак слънчеви отблясъци, се извишаваха чудноватите постройки на коралите, сякаш приказен декор за джуджета от сини храсти и дръвчета редом с гигантски гъби и лишеи, израсли пред фантастични пещери и странни непознати храмове. Редом с огромните буци на меандровите корали, наподобили оголени мозъци на невиждани великани, протягаха нагоре клони като набучени в земята трофеи от еленови рога мадрепорите. Все едно куполи на затрупани в пустинята джамии се надигаха масивите на поритите. А върху тях растяха висящи градини от варовикови водорасли, проснати като жилава мрежа, мъхове и червеи, по-пищно обагрени от всяко земно цвете. С тях опитваха да се мерят по красота само морските плужеци, които с ярките си багри предупреждават враговете, че не са за ядене.

И всичко — в синкава омара. Дори най-тежките коралови струпвания изглеждаха някак призрачно леки, въздушни, неземни.

Наоколо пърхаха пъстри рибки като украшения за елха: риби пеперуди със златисти и сини ивици, риби папагали, огнени крилатки, опасни скорпени, риби хирурзи с остри скалпелчета до опашките, риби флейти с такива трагични изражения на муцуните, сякаш всеки миг ще се разплачат подобно на крокодилите за жертвите си.

А под тях, по дъното, се полюшкваха плавно дългите пискюли на горгониите и пурпурните морски пера, ще речеш раздухвани от вятъра пламъци, между които люлееха като кобри глави до половина скрити в пясъка тръбни змиорки. Гълтаха пясъка колбасовидни холотурии. Яркосини морски звезди пълзяха на разни посоки в търсене на миди.

Заврели се кой където сварил, дочакваха нощта всякакви охлюви, каури и конуси. Полузаровена в тинята, дебнеше плячката си грозна каменна риба, вирнала смъртоносните си шипове, без да разчита на многократно по-дългите, но неотровни игли на таралежите, сред които се потулваше.

Навред щапукаха крабове, като се озъртаха да не връхлети отгоре октоподът, заклетият им враг, който се бе свил в една пукнатина, слял се напълно с нея. Виждаше се само едното му око, сякаш инкрустирано в камъка, оглеждащо владенията си, което ту се разширяваше, ту се свиваше като бленда. Тук-там из тесните пещерички се подаваха мустаците на скрилите се през деня омари, които не допускаха, че враговете им, особено хората, могат да ги измъкват оттам и за мустаците. Краб паяк, маскиран с лишеи и водорасли, пропълзя набързо от една дупка до друга и изчезна, преди октоподът да съобрази какво му предстои. От тясната си пролука подаваше и бързо скриваше озъбена глава пъстра мурена, като все поглеждаше дали и октоподът най-сетне няма да напусне укритието си.

Навред, по пясъка, по самите корали, лазеха подобни на плевелите ветрогони едри, нанизани с бодли морски звезди „трънени венци“. А след тях явно личаха белите пътеки на смъртта, която те бяха причинили, изсмуквайки живите корали и оставяйки подире си само голите им скелети. Те бяха напаст, заплашваща коралите с пълно унищожение. Бариерните рифове, които предпазват бреговете от яростта на вълните, се рушаха, изчезваха. Какво ли бе предизвикало екологичния взрив на опасното бодлокожо? Дали замърсяването на световния океан, или изтребването на охлювите тритони, почти единствените му врагове, ловени от хората за красиви сувенири?

Ева обгърна с един поглед всичко това, вече напълно познато, след което, придружена от оператора и от Циклопа за охрана с взривен харпун в ръка, се насочи към шарещата над дъното акула с празни жадни очи, огрени от хладен блясък, отдалечени на метър едно от друго.