Теодор Буун — Заподозрян

Семейство Буун обмисляха думите му, без да коментират. Госпожа Буун драскаше нещо в бележника си. Тео се бореше със сълзите. Знаеше, че е невинен и няма нищо общо с кражбата, но полицията не му вярваше. Чудеше се дали родителите му му вярват.

Ворман наруши мълчанието с още лоши новини:

— Бихме искали да претърсим къщата — каза той.

Господин и госпожа Буун се озадачиха.

— За какво? — попита господин Буун.

— За доказателства — отговори Ворман. — За останалите откраднати вещи.

— Не може да се отнасяте към нас като към най-обикновени престъпници — гневно заяви госпожа Буун. — Това е възмутително.

— Няма да се съгласим на обиск — каза господин Буун.

— Не ни е нужно съгласието ви — възрази Ворман с противна усмивка. — Имаме заповед за обиск.

Той извади няколко сгънати листа от джоба си и ги плъзна по масата. Госпожа Буун намести очилата си и прочете документа от две страници. Приключи и го подаде на съпруга си. Тео изтри една сълза с опакото на дланта си.

14

През следващия половин час спориха за подробностите. Въздухът сякаш се беше сгъстил от напрежение, а репликите, разменени между полицаите и родителите на Тео, бяха доста резки. Най-накрая се споразумяха, че семейство Буун няма да влизат в дома си до пет часа следобед, когато щяха да се срещнат с инспекторите и полицаите, които ще извършат обиска.

Единственото, което успя да каже Тео, беше:

— Само си губите времето. Нищо няма да намерите там.

И двамата му родители му наредиха да мълчи.

След като Хамилтън и Ворман си тръгнаха, Тео най-сетне си възвърна дар словото и увери родителите си, че не е замесен в никакво престъпление и че обискът ще бъде загуба на време. И тримата бяха смаяни от обрата на събитията. Тео никога не беше виждал родителите си толкова объркани и дори уплашени. Бяха се споразумели да се посъветват с адвокат по наказателно право, техен приятел, и госпожа Буун излезе от заседателната зала, за да му се обади.

В два следобед господин Буун докара Тео обратно в училището, където се срещнаха с госпожа Гладуел. Тео се извини за сбиването. Господин Буун я увери, че двамата със съпругата му разбират решението й да отстрани Тео от училище и го приемат. Разбира се, били разочаровани, но подкрепяли решението на госпожа Гладуел. След това Тео си взе колелото, установи, че гумите му не са срязани, и потегли обратно към кантората.

Родителите му бяха заети с клиенти и с неотложни правни дела. Бяха затворили вратите си и сякаш бяха забравили за него. Елза, Винс и Дороти също бяха затрупани с камари документи, които им бяха много по-интересни от разговора с тринайсетгодишен младеж. Или пък просто Тео беше прекалено чувствителен. Той и Джъдж в крайна сметка се оттеглиха в кабинета му и Тео се зае да си пише домашните. Нищо не се случваше. Не можеше да престане да мисли за Спайк Хок, едно момче, което живееше на няколко пресечки и беше прекарало осемнайсет много неприятни месеца в затвора за малолетни на триста километра от тук, когато в девети клас го спипали да продава дрога. Тео не познаваше Спайк и никога не беше разговарял с него, обаче беше чувал много истории за живота му зад оградата от метална мрежа и бодлива тел. Банди, побои, жестоки надзиратели, отвратителен и дълъг списък. Спайк така и не си взе поука и се върна към живота на улицата. Тео беше в съдебната зала, когато седемнайсетгодишният Спайк беше осъден като възрастен на двайсет години затвор за многобройни престъпления. Спайк даде показания, помоли за снизхождение и обвини за проблемите си ужасните условия в затвора за малолетни, в които беше живял.

Спайк беше кораво хлапе от улицата. Тео не беше. Той беше свястно момче от добро семейство, бойскаут, отличен ученик с много приятели. Как щеше да оцелее, затворен заедно с побойници и бандити? Откъснат от родителите си, от приятелите си, от Джъдж. Страхът го завладя и вече не беше способен да мисли за нищо друго. Изтегна се на легълцето на Джъдж и за щастие заспа до кучето си.

Събуди го звънът на мобилния му телефон. Беше Ейприл Финмор.

— Къде си, Тео? — напрегнато попита тя.

— В кабинета — каза той и скочи на крака. — Защо?

— Аз съм в Съда за животни с мама и с госпожица Петюния. Нуждаем се от помощта ти.

— В момента съм малко затруднен.

— Хайде, Тео, много сме уплашени и се нуждаем от теб. Няма да отнеме дълго.

— Не съм обещавал да помогна на тази жена.

— Знам, знам, обаче тя е много разстроена и има нужда от приятел. Моля те, Тео. Не може да си позволи истински адвокат и… ами вече цял час не спира да плаче. Моля те.

Тео се замисли за секунда. Никой не му беше нареждал изрично да не мърда от кабинета. Всички останали изглеждаха адски заети и вероятно изобщо нямаше да забележат отсъствието му.

— Добре — каза той и затвори телефона си. — Стой тук, Джъдж!

Измъкна се през задния вход, заобиколи тичешком до предната част на сградата и тихо свали велосипеда си от верандата. Десет минути по-късно го заключи на стойката пред съдебната палата.