Хамилтън и Ворман се бяха върнали. Те седнаха от едната страна на масата и поставиха пред себе си голям плик. Семейство Буун се настаниха от отсрещната страна.
— Извинете, че ви прекъсваме — каза инспектор Хамилтън. — Наминахме да поговорим с вас двамата и научихме, че и Тео е тук. Отстранили са го от занятия, така ли?
— Точно така — отговори госпожа Буун рязко. Беше видимо ядосана.
— Защо?
— С радост ще ви отговорим, ако ме убедите, че ви влиза в работата.
Не им влизаше в работата и лицето на Хамилтън пламна, а партньорът му го погледна смутено.
Дай им да се разберат, мамо, каза си Тео. От двете му страни имаше по един адвокат и той се чувстваше защитен. Въпреки това беше неспокоен и бе седнал върху дланите си, за да не треперят.
— Сигурен съм, че има основателна причина за посещението ви — обади се господин Буун.
Ворман се приведе напред и каза:
— Да, искаме да поговорим с Тео за бейзболната шапка, открадната от шкафчето му в понеделник. Би ли ни я описал, Тео?
Тео погледна първо майка си, после баща си. И двамата кимнаха. Давай, отговори на въпроса.
— Тъмносиня с червена козирка, регулируема лента и емблемата на „Туинс“ отпред по средата.
— Имаш ли представа кой е производителят на шапката? — попита Ворман.
— „Найки“.
— Някакви отличителни особености на шапката?
— Моите инициали, Т.Б., от долната страна на козирката.
— С какво си написал инициалите си?
— С черен маркер.
Ворман бавно отвори плика, извади шапка с козирка и я побутна към Тео.
— Това твоята шапка ли е?
Тео я взе, огледа я набързо и отговори:
— Да, сър.
— Къде я намерихте? — попита госпожа Буун.
— В компютърния магазин на Биг Мак. Чистачите ходят там всяка сряда вечер след края на работното време. Снощи чистели пода, един от тях метял под някакъв плот и намерил това. Крадецът влязъл към девет часа във вторник вечерта и в бързината да открадне каквото иска и да се измъкне си изгубил шапката.
Тео се взираше в шапката и му идеше да ревне. Използваха любимата му шапка като доказателство срещу него. Не беше честно. Уликите се трупаха. По някаква странна причина чуваше противния глас на Бакстър: „Пандизчия, пандизчия.“
За момент родителите му сякаш си глътнаха езика. Тео не издаваше нито звук. Полицаите ги наблюдаваха с мрачно задоволство, все едно искаха да кажат: „Пипнахме ви. Да видим как ще се измъкнете от това.“
Най-накрая госпожа Буун се прокашля и каза:
— Изглежда, крадецът е много умен. Планирал е престъплението старателно с намерението да натопи Тео. В понеделник е откраднал шапката, после я е оставил на местопрестъплението и в сряда се е върнал и е оставил откраднатите предмети в шкафчето.
— Това е едната теория — съгласи се Ворман. — И вероятно имате право. Но освен това ние работим по друга теория, според която Тео е носил шапката във вторник вечерта, може би за да скрие лицето си на влизане в магазина към девет часа — знаем, че по онова време е бил в района, той сам го призна, — а в бързината да задигне таблетите, лаптопите и мобилните телефони е изгубил шапката си и ние я намерихме. Разбира се, в сряда намерихме и няколко откраднати таблета в шкафчето му.
— Трудно можем да пренебрегнем Тео като заподозрян — додаде Хамилтън.
— Много трудно — съгласи се Ворман. — Всъщност по време на повечето разследвания не разполагаме с толкова улики срещу заподозрените.
Беше ред на Хамилтън.
— Струва ни се странно, че не си съобщил за първата кражба от шкафчето си в понеделник. Такива кражби са рядкост в училището, но ти въпреки това не си докладвал. И не посочи пред нас основателна причина за този пропуск.
— Възможно е в понеделник изобщо да не е имало кражба. Когато те хванахме с откраднатите таблети в сряда, ти каза, че някой е отворил шкафчето ти и ги е оставил вътре. И за да прозвучат думите ти достоверно, добави малката подробност, че някой е ограбил шкафчето ти два дни преди това — каза Ворман.
— Няма обаче данни за подобно нещо. Няма никакви доказателства — добави Хамилтън.
— Никой в училището не е видял загадъчния крадец — поде Ворман. — Трудно ни е да го повярваме при толкова много ученици и учители, плюс чистачите и помощниците. При пълните с хора коридори и така нататък. Да, трудно ни е да повярваме.
— Доста невероятна история, ако питаш мен — каза Хамилтън.
На Тео ми призляваше от тези двамата. Затвори очи, стисна зъби и си заповяда да не плаче.
— Не вярвате ли на сина ми? — попита госпожа Буун.
За Тео беше очевидно, че не му вярват.
— Да кажем просто, че още разследваме — отговори Ворман.
— Проверихте ли шапката за отпечатъци? — попита господин Буун.
— Да. Трудно се свалят отпечатъци от плат, така че не ни провървя. В лабораторията са почти сигурни, че няма такива. Изглежда, крадецът е бил с ръкавици и много е внимавал. Няма отпечатъци нито по таблетите, нито по шапката, нито на местопрестъплението.
— Смятате ли да отправите обвинение на Тео? — попита госпожа Буун.
— Още не сме решили — отговори Хамилтън. — Но може да се каже, че се ориентираме натам.