Читаем Татко полностью

Все пак татко започна да се облича сам. С помощта на картончетата намира дрехите, измива се и, общо взето, се грижи за себе си. Появява се в кухнята за малко шунка с яйца. И, разбира се, любимата му кифла. Пускам радиото. Измива чиниите от закуска — пак с помощта на моите картони, докато аз почиствам кухнята. Практически той няма кой знае каква работа, тъй като сме само двамата. Изтърквам умивалника в банята и ваната с „Аякс“, после почиствам основно тоалетната чиния.

Показвам на татко как да слага мръсното си бельо, ризи и чорапи в коша за мръсни дрехи в банята и къде да окачва панталоните си. Дори се научава да намира пуловерите си в долното чекмедже на шкафа в спалнята.

При следващото ни отиване в болницата той ме направлява през целия път. Започва да се наслаждава на новооткритата си способност да взема участие в живота около него. Дори задава въпроси за Париж и как Джаки се справя в училище.

Майка ми е като замаяна. Не знам дали състоянието й се дължи на приетите лекарства, или е нормална реакция след инфаркт. Имам среща с лекуващия лекар, доктор Коу.

Оставям татко при мама и слизам на долния етаж, където се намира кабинетът му. Той е млад човек, внимателен и разумен. Обяснява ми какво се е случило с майка, показва ми кардиограми. Очевидно се е стигнало до запушване в резултат на атеросклероза и до сърцето й не е достигало достатъчно количество кръв. Въпросът е, доколко сериозни ще бъдат последствията. Ако състоянието й се влоши, могат да опитат байпас, но не е препоръчително на нейната възраст. Мнението му е, че трябва да остане на легло и да взема лекарства.

Повтаря колко опасно и непредсказуемо е заболяването й.

Впечатлен съм от Коу, но съм потиснат от истината за състоянието на мама. Връщам се в стаята й, тя е дошла на себе си. Разказвам й, че съм разговарял с лекаря и че съм видял всички кардиограми. Определено е претърпяла инфаркт, няма какво да се лъжем. Ще се оправи, стига да следва съветите на лекаря. Просто трябва да се успокои и да приема нещата по-леко; и без това през целия си живот е работила много.

Очите й се насълзяват; лицето й успява обаче да приеме добре известния поглед: „Съпротивлявай се на всяка цена“.

— Но това е невъзможно, Джаки. Как да се отпусна, когато трябва да се грижа за баща ти? Знаеш какъв е той.

— Не се безпокой. Ще измислим нещо. Татко ще може да поеме нещата, когато се върнеш вкъщи. Той сам си оправи леглото тази сутрин и изми чиниите. Уча го да готви. Полива градината и поддържа моравата. Всичко върви чудесно.

Сега тя плаче, плаче истински, на глас.

— Не ми говори. Ти ще се върнеш обратно към живота си на битник, а Джоан е твърде заета със собственото си семейство. Кинг Конг, оня надут италианец, никога няма да й разреши да идва повече от веднъж седмично. Няма дори да й позволи да ми се обажда по телефона — въпреки че аз плащам, за да може да телефонира спокойно. Знам какво ще стане, не ме лъжи!

Изчаквам я да свърши и да се успокои. Татко се привежда. Страда от сълзите на майка ми, не я е виждал да плаче много често.

— Честна дума, Бет, ще видиш. Наистина се опитвам, ще се справя, ще видиш. Не се безпокой, ние ще се оправим.

Замълчава, сетне добавя:

— Колко време според теб ще мине, преди да си дойдеш вкъщи, Бет?

Не толкова въпросът, колкото плачливата нотка в гласа му е от значение. Мама заплашително ме поглежда през сълзи.

— Не се безпокой, татко! Тя няма да бъде изписана толкова скоро. Лекарят ще определи кога. Престоят на мама в интензивното отделение струва двеста долара дневно, така че никой не задържа хората тук по-дълго, отколкото е необходимо. Когато състоянието й се подобри, ще я преместят в друго отделение и чак след това ще я изпишат. Ще приготвим собствена малка болница у дома.

Майка отново плаче.

— Предпочитам да умра, отколкото да живея по този начин. Искаш да кажеш, че отсега нататък ще бъда инвалид, бреме за всекиго? Не е честно. Не е честно това да се случи точно на мен. Винаги съм се грижила за себе си, правих си упражненията редовно, пазила съм диета с витамини. И всичко това напразно. Не е честно.

Така е. Храната в нашия дом никога не е била удоволствие. Когато сядахме на масата като деца, задължително ни се предлагаха по три различни зеленчука. И не само това: трябваше да изпиваме и сок от тези зеленчуци. Времето за хранене ме изпълваше с ужас: сок от зелен фасул, сок от спанак, сок от грах, сок от моркови; когато сядахме на масата, те вече ни очакваха, всеки в отделна чаша. Каквото и да се направи след това, каквото и да се слага: сол, пипер, кетчуп, всички сокове имаха вкус на помия. Майка отпиваше от тях, сякаш бяха еликсирът на живота; тя беше голям почитател на Бернар Макфейдън. Татко отказваше да ги пие, също дядо и чичо Хари. Но ние с Джоан нямахме избор.

Перейти на страницу:

Похожие книги