Татко

— Махайте го оттук, по дяволите! Не искам да го виждам! Той не ме обича, той винаги е обичал вас, децата, повече от мен. Махайте го оттук! Женени сме повече от петдесет години и сега когато съм болна, той иска да ме напусне.

Татко се изправя.

— Но, Бес, искам да кажа Бет, това не е вярно! Не искам да отивам никъде. Ще остана. Ще стоя тук с теб.

— Махай се оттук! Повръща ми се само като те гледам. Ти ме вбесяваш; от каква полза можеш да бъдеш за мен или за някого другиго.

Исусе, ако си тръгне оттук, е виновен, ако остане — пак е виновен! Мама няма равна на себе си по създаване на такива объркани ситуации. Тя все още ме държи с двойни възли, дълбоко врязани в душата ми, като тел, стегната около дърво, когато е било още малко. Те ми внушават чувство на вечна вина. Трудно е да се чувстваш виновен за нещо, което наистина си извършил, когато носиш вини като тези.

Споглеждаме се с Джоан. Какво да правим? Отново сме в плен на старата черна магия. Марио отива и се навежда над татко.

— Хайде, татко; да се качим в колата.

Обръща се към мен.

— Джак, вземи този куфар. Джоан, опитай се да поговориш с мама.

Сестра ми тръгва към мама.

— Успокой се, мамо. Правиш трагедии от нищо. Твоя беше идеята татко да ни погостува, за да останеш на спокойствие и да си починеш. Той ще се върне веднага щом и двамата се почувствате по-добре.

Но мама чува единствено себе си.

— Ти също! Мислех, че поне дъщеря ми ме обича. Сега ми крадеш съпруга! Знам какво си намислила; ще го отведеш в къщата си и ще му говориш, докато той изобщо се откаже да се върне тук.

До този момент Марио е успял да изведе татко през вратата на верандата. При последните думи той се опитва да се върне обратно. Тя се откъсва от Джоан и препречва пътя му.

— Да не си посмял да влезеш тук, Джон Тремънт! Когато излезеш през тази врата, ти излизаш от живота ми. Не те искам в тази къща!

Размахва заканително пръст. Татко се оглежда безпомощно.

После поглежда в очите мама. Стои така и дълго я гледа втренчено — поне така изглежда, но сигурно не повече от десетина секунди. Поклаща глава, обръща се и прекрачва прага. Марио му помага да пресече малката веранда и да слезе по трите стъпала.

Пресичат затревената площ, когато мама се втурва през вратата и надолу по стъпалата, следвана от Джоан. Сграбчва татко за ръката и започва да го тегли към къщи. Той не се съпротивлява, нито на нея, нито на Марио, който го държи от другата страна, по-точно крепи го. Татко като че ли е престанал да обръща внимание на това, което става около него. Мама пищи:

— Не ме оставяй, Джак! Исусе, Мария и Йосиф, помогнете ми; собствените ми деца отвличат съпруга ми! Някой да извика полиция! Божия майко, помогни ми! Отнемат ми съпруга!

Господи! Страхувам се, че някой от съседите ни наистина ще извика полиция. Но това е Калифорния; всички вероятно гледат през прозорците и се наслаждават на нашата малка драма; по-добра е от програмата на девети канал.

— Не им разрешавайте да ми го отнемат! Той е моят съпруг! Обичам го! Искам го тук, при мен!

Пада на колене в тревата. Татко я гледа втренчено без да каже нищо. Хващам другата му ръка.

— Хайде, татко, всичко е наред. Мама е превъзбудена; знаеш каква е.

Двамата с Марио му помагаме да се настани в колата. Осигурили са му легло. Отивам при майка, хващам я за ръката, за да й помогна да стане. Удря ме силно с лакът в стомаха. Отстъпвам назад. Оказва се учудващо силна.

— Хайде, мамо. Какво ще си помислят съседите?

Това стига до нея. Разрешава ми да й помогна да стане, после рязко освобождава ръката си. Марио дава на заден ход, обръща и те поемат по улицата. Джоан гледа назад и маха с ръка.

— Виж какво, мамо; остави татко да отиде там само за днес, докато се успокоиш. Правим това, за да бъде добре на всички, ще видиш. Хайде да се отпуснем и прекараме спокойна нощ без татко, а ако искаш, утре ще отида и ще го върна обратно.

Мама се откъсва рязко, бързо се качва по стъпалата и влиза вкъщи. Като я погледне човек как се движи, никога няма да повярва, че е прекарала инфаркт. Оставам на затревената площ, за да проверя дали не ни гледа някой, а също и да си поема дъх. Не виждам никого. Когато прекрачвам прага на всекидневната, виждам мама, седнала на стола си.

— Махай се и ти! Ако не си събереш нещата и не се махнеш оттук за десет минути, ще извикам полиция. Това е частна собственост и аз не те искам тук.

Изкушението да приема буквално думите й е огромно, но вместо да се втурна да изпълня изискванията й, демонстративно сядам на татковия стол. Опъвам ръце и крака, за да си създам илюзия за отпускане. Опитвам се да уточня дали в момента съм садист или мазохист, или и двете едновременно.

— Чудесно, мамо, задействай машинката и извикай ченгетата! Ще се постарая да обясня на някой полицай какъв точно е проблемът. Може би, докато го обяснявам, ще мога да си го изясня и на себе си. Хайде, грабвай телефона и викай полиция! Може би някой от тях ще може да ми обясни какво всъщност става в главата ти. Аз не мога да те разбера. Знаеш ли, ти трябва да отидеш утре при онзи психиатър. Имаш нужда от помощ!