Татко

— Джон, казах нещо ново на доктора. Странното е, че двата свята започнаха да си приличат. Казах на Бес за нас, там, в моя свят, и сега тя знае всичко. Вярва ми. Доктор Делибро казва, че е така, защото аз самият много искам тя да вярва, но не съм толкова сигурен, че е точно така. Бес е толкова любопитна — иска да знае всичко за нашия живот тук. Чуди се само къде са Ханк и Лизбет. Убедена е, че мога някак да виждам в бъдещето. Иска да й опиша как изглежда като възрастна жена и не може да повярва, че си плешив и имаш брада. Още не съм й казал, че и аз имам брада.

Отново се чувствам прозрачен! Напоследък физиците твърдят, че атомната структура на всеки предмет, например на тази кола, която сега карам — всичко, каквото и да е то, не се вмества в рамките на пространството и времето. Думи като „субстанция“ и „вещество“ вече нямат значение. Седалката идва от нищото, пътувам през антисреда в многоизмерно антипространство. Това, което наричаме реалност, е даденост. Времето е проекция на мисълта.

Възможно е бъдещето и миналото да оказват еднакво влияние върху настоящето. В атрофиралия ми мозък под плешивото ми теме неуморно се въртят мисли; може би неочаквано ще създадем съвсем нова слънчева система.

— Какво ти каза лекарят за това, татко?

— Накара ме да го повторя поне три пъти, но не едно след друго, а по различно време и ми зададе много въпроси. Започна да си записва тези неща; мисля, че той ми вярва, Джон.

Замълчава за момент.

— Но започва да ми се струва, че допуска да съм луд. Може да е прав. Майка ти със сигурност ще се радва; тя го повтаря от години; по-добра е от всеки психиатър, а е и по-евтина.

Като казва това, се обляга назад и се засмива по начин, неприсъщ за луд човек. Присъединявам се към него. Радвам се, че по магистралата няма ченгета. Ако забележат кола с двама възрастни брадати мъже, които се смеят истерично, няма начин да не ни спрат.

— Разказах на цялото семейство там за теб, майка ти и Джоан; за операцията ми и за това, че ходя при психиатър. Всички се смяха и Ханк поиска да знае какво е това психиатър. Честна дума, Джони, не ме оставят на мира. Какво, мили Боже, ще обясня на малкия Ханк и Лизбет; не мога да им кажа просто така, че татко им ги е измислил. Това е ужасно! Какво мислиш, че трябва да направя?

Господи, какъв въпрос! Ако започна да го съветвам какво да прави в онзи свят, за него той ще стане още по-реален, ще направи този по-малко истински. Искам да си отида при моето семейство, при Врон и Джаки. Започвам да разбирам, че в собствените ми представи Париж, Франция са по-нереални от налудничавия свят на татко. Париж изглежда толкова отдалечен по отношение и на разстояние, и на време… Не мога да повярвам, че наистина живея в плуваща къща по Сена извън Париж; че в централна Франция имам стара воденица; че съм художник. Всичко това ми звучи като най-голямата въздушна кула, която някога е била издигната.

— По-добре попитай лекаря, татко. Не знам какво да те посъветвам. Каза ли им, че те са само сън, че ти имаш истински, реален живот тук?

— О, не, Джони, не мога да направя това. Самият аз не съм много сигурен как стоят нещата в действителност. Казах им само, че животът ми тук е като сън. Не ги лъжех, точно така си е. Когато съм тук, както сега, онази част от живота ми е сън, но когато съм там, този живот тук става сън и ми е много трудно да повярвам, че изобщо го има. Ще бъда откровен с тебе, Джон, по-добре ми е там. Ако зависеше от мен, бих превърнал онази част в истински живот за нас.

* * *

Седим във всекидневната. Вече познавам, когато татко не е с нас. Иска ми се да попитам, но съм смутен. Все едно е да питаш жена, дали е в мензис, понеже не е в обичайното си настроение. Не мога да оправдая подобна самоинициатива от моя страна, освен с обикновено любопитство, а и такъв един въпрос ще бъде нетактичен.

Майка ми е в едно от нейните настроения и е ужасно да бъдеш с нея. Слава Богу, че поне Били замина отново за каньона Топанга! Когато е вкъщи, майка се мотае около него — лейди Макбет от Колби Лейн, и го дразни. Не го обвинявам. Тя е невъзможна, когато е изплашена; удря и дере като бясна котка — това е външният израз на опита й да придаде някаква сигурност на нещата. Когато е в такова състояние, никой не е в безопасност близо до нея.

И ето тя започва. Татко е в люлеещия се стол, мама седи край масата за хранене, столът й е обърнат към нас, а аз съм на тапициран стол до вратата. Разстоянието между нас е един-два метра.

Започва да ми говори колко луд е татко. Изрежда всички чудатости на четири поколения Тремънтови. Прави го с равен, погребален тон, като че ли казва серия молитви. Слушам и кипя. Татко слуша, като се опитва да не й обръща внимание. Той е като благовъзпитана жена, принудена от обстоятелствата да слуша вулгарния език на долнопробен бар.