Татко

Докато рисувам, при мен идва няколко пъти Гери — момичето от новата къща на Марти. Тя е с двете си малки деца.

Сядаме на плажа и аз играя с децата й. Търкалям се с тях в пясъка. Нещо в мен още не е готово да скъса с ролята на баща. Може би се упражнявам за дядо. Хванат съм, изкаран съм на суша между два прилива: старият — на съпруг и баща, и новият — на старост и смърт.

Цялото ми същество е извисено от играта с тези деца, които се търкалят, смеят се и скачат върху мен. Може би е така заради контраста с тъгата и чувството за вече извървян до края път, които изпитвам край моите родители. Може да се дължи и на Гери.

Тя флиртува с мен по най-хубавия начин — нещо средно между пораснало вече момиче, което предизвиква баща си, и жена. Приятно ми е. Животът ми е бил такъв, че подобни необвързващи връзки с жени имат голяма притегателна сила за мен. Знам, че не се очаква да поднеса орхидея като подарък, да я заведа на абитуриентски или абсолвентски бал; не трябва да й купувам годежен пръстен или да търся ракла от кедрово дърво за чеиза й, да тичам по магазините, за да търся подходящи мебели за всекидневната, да демонстрирам, че наистина имам работа, кола, пари в банката; няма нужда да понасям група професионални глупаци, представители на държавата и църквата, да стоят наоколо, за да документират нашата сериозност. Само двамата сме върху пясъка, непринудено се наслаждаваме един на друг. И това завърта главата на по-възрастния мъж.

Но аз не съм готов психологически. Развълнуван съм, възбуден съм, но съм и изплашен. Независимо от това провеждаме интересен разговор. Разказва ми за баща си. Може би той е част от всичките й разговори с мъже или за този обрат я провокира възрастта ми.

Гери има успял баща; според нея — много властен. Чувства, че неговата личност винаги е влияела на връзките й с мъжете — противопоставяне на него или търсене на него. Участвала е в няколко терапевтични групи и познава добре целия жаргон в тази област. Слушам я, играя с децата й и съжалявам баща й. Мислел е, че постъпва правилно, като й е създал илюзията, че с лекота се справя в живота; че не е изплашен, не е обзет от ежедневен страх и съмнения като всички нас.

Лесно се прави подобна грешка: създаване на илюзия за неуязвимост. Някои хора никога не успяват да проникнат през външната, фалшива фасада; никога не виждат родителите си като обикновени хора; другите около тях им изглеждат второкачествени, включително и те самите. Слушам я и едва сега разбирам колко добре двамата с Врон се бяхме справили с този проблем.

Завършвам две картини в ресторанта на Сюзън. Едната е с поглед отвън навътре, другата — отвътре навън: аз съм в кухнята, печката и тенджерите са на преден план в картината ми, следват масите в средата, а в дъното, през предния прозорец се вижда океанът.

Сюзън предлага само закуска и вечеря, така че имам на разположение около четири-пет часа през деня, когато мога да работя. Тя живее над ресторанта и ме кани понякога горе. Там обикновено има по пет-шест души, които пушат наркотици.

И аз дръпнах няколко пъти един следобед, когато приключих с работата си за деня. Не знам защо, но наркотикът не повдига самочувствието ми, всичко изглежда само много по-ясно и някак отдалечено. Не твърдя, че ми е неприятно, но пречи на това — и аз не знам какво е то — което подхранва желанието ми да рисувам.

В сряда отново завеждам татко при психиатъра. Вкъщи атмосферата е напрегната, предчувствам буря и мама, разбира се, е в центъра на всичко. Нещата приближават точката на кипене — личи си както от действията, така и от непрекъснатите й оплаквания. Пред мен се оплаква от Били и татко; сигурен съм, че пред тях се оплаква от мен.

Според нея аз изобщо не знам какво представлява татко; той е опасен и два пъти през изминалите няколко дни направил опит да я нарани. Твърди, че веднъж я ударил с бастуна си, а втория път се блъснал в нея и едва не я е съборил.

Татко все още не е укрепнал. Има някои почти неконтролируеми движения. Изслушвам я и се опитвам да я успокоя; казвам й, че сигурно греши. Той никога не би я наранил умишлено.

Татко отново престоява с Делибро два часа.

Говорим в колата по пътя към къщи. Питам го дали е имал още сънища и той потвърждава; отново отива там през нощта и преживяванията му съвсем не изглеждат като сън.

— Джон, след това спомените ми са по-живи, отколкото за това какво съм правил тук вчера. И не отивам там само през нощта… Седя си в люлеещия се стол, без да мисля, нищо не правя, просто си седя — и отивам там… Някаква голяма и важна част от мен ме напуска и отива в Кейп Мей. Не мога дори да преценя от колко време не съм тук. Винаги е така, когато се отпусна — особено когато съм в оранжерията.

Премества бастуна си между краката. Вдига очи към мен. Аз също го поглеждам. Намираме се в началото на магистралата към булевард „Линкълн“.