Татко

— Татко, бях забравила: тогава ли валя толкова много? Спомням си това чудесно прекарване в Уайлдууд.

Майка демонстративно изсумтява.

— Откачени сте. Вие и вашите гумени ушенца.

После се смее.

— Ако някой ви види вас, тримата, как си дърпате ушите така, сигурно ще си помисли, че сте побъркани.

— И всичко това идва от онези детски весели книжки. Той ви ги четеше на вас, двамата, с различни налудничави гласове, дори и след като Джаки се научи да чете.

„Попи дръпна ухото на Суитпий веднъж и каза това“; а после всички вие започнахте да правите същото. Щом седнех и някой от вас се промъкваше отзад и ме дръпваше за ухото.

Сега и тя се разсмя от все сърце, като притискаше ръце към гърдите си.

— Истинско чудо е, че издържах досега; сред толкова откачени трябваше да получа инфаркт или да полудея много по-рано.

Само за една седмица татко започва да се движи самостоятелно — само с бастун. Започва да става наперен и да използва бастуна, за да изследва някои растения, без да се навежда. Усмихва се непрекъснато, пее или си тананика. Влудява майка с висенето си в кухнята. Непрекъснато задава въпроси — също като малко дете. Между чука и наковалнята съм. Татко не иска майка да шета в кухнята, а тя не иска аз да готвя. Казвам на татко, че ще гледам тя да не се преуморява прекалено много. Той не се отделя от нея.

И още нещо: той, който през целия си живот е бил твърде сдържан, сега не пропуска случай да погали врата на майка или гърба й или да се наведе и да я целуне бързо. Мама не знае как да реагира. Два пъти, когато той внезапно става от стола си, за да я дари с една от неочакваните си целувки, тя ми хвърля един от нейните погледи, тип „ето, глупи пристига“; в очите й обаче има страх.

Един ден татко пита дали не можем да отидем само ние двамата до магазина на Армията на спасението. Показва ми портфейла си: има две банкноти по двайсет и една от десет долара. Не помня татко някога да е носел повече от пет долара.

Майка е обхваната от нервна възбуда — иска да знае какво смятаме да правим там. Татко казва, че това е тайна и че ще й каже, когато се върнем. Предлагам й да поспи, докато ни няма. Оплакваше се, че няма нито минутка за себе си от връщането на татко от болницата, че е уморена от непрекъснатото му висене около нея. Възползвам се от това и докато татко си слага шапката и си облича пуловера, й прошепвам:

— Мамо, ето ти шанс да разполагаш с малко време за себе си. Отпусни се и му се наслаждавай.

— Как е възможно да се отпусна, Джаки, когато той се държи така? Къде отивате сега, какво ще правите?

— Не знам, майко, а и той не иска да каже. Не се безпокой, всичко е наред — аз ще бъда с него през цялото време. Ще се върнем преди пет часа; опитай се да си починеш.

Отиваме до магазина на Армията на спасението на Единайсета улица в Санта Моника. Когато стигаме там, татко започва да души наоколо като куче-птичар. Двамата с него се връщаме в миналото, когато ровехме из боклуците за нещо, което можеше да се спаси и ремонтира. Татко е убеден — беше убеден през целия си живот — че хората имат навика да хвърлят напълно годни неща само защото са им омръзнали или защото имат малка повреда, която той може лесно да отстрани.

Прекарваме половин час сред стоки за втора употреба. Нещата тук са в такова състояние, че дори и Армията на спасението е вдигнала ръце от тях. Татко си намира спортни обувки „Адидас“. Без връзки са и има дупка на лявата обувка, но са точно неговият размер и той ги взема само за двайсет и пет цента. Светлосини са с три тъмносини ивици и татко е щастлив. Тези обувки трябваше да ме предупредят за това, което последва.

С известни усилия успявам да го убедя да се откаже от огромно канапе с цвят на прегоряло злато. Цената му е седемдесет и пет долара. Мили Боже, ако се върнем вкъщи с нещо такова, на следващия ден вероятно ще се наложи да погребваме майка!

След като успявам да го откача от канапето, той се навря сред дамските чанти, после се прехвърли на блузите. В същия момент вдигна глава и погледът му попада върху кожените палта — видът им е ужасен. Татко се втурва към тях, очите му блестят.

— Майка ти винаги е обичала кожи, Джони.

През следващите десет минути смъква кожени палта от закачалки, оглежда ги внимателно. Облича ту едно, ту друго, гали кожата, оглежда се в огледалото. Слава Богу, нито едно от тях не му харесва!

Посочвам му щанда за пуловери. Предполагам, че един пуловер няма да е много скъп, а и майка може лесно да го скрие или да го даде на някого, без той да разбере. Никой не може да купува дрехи за майка. Тя дори връща обратно половината от дрехите, които сама си купува.

Казвам на татко, че искам панталони. Търся нещо приемливо с моя размер под долар и половина. Ако човек не държи да бъде в крак с модата, тук може да направи изгодни покупки. Татко се носи след мен. Измъква панталони от виолетово кадифе. Размерът им е 38–34.

— Как мислиш, Джони, дали ще ми бъдат големи?

Опитвам се да запазя невъзмутим вид; нямам намерение да влизам в ролята на майка.

— Сигурно, татко. Какъв размер носиш?