Читаем Татко полностью

— Но знаеш ли какво, Джони; аз повече нямам нужда от работа: имам пари в банката, имам пенсия и социална осигуровка. Вече никога няма да ми се наложи да работя. Хот-дог!

Грабва лъжицата си и започва да обира чиниите пред него.

* * *

Преди да се ожени, татко е работил във Филаделфия като дърводелец. Заедно с братята си е работил за баща си, който е бил строителен предприемач. Понякога са получавали големи поръчки и са наемали допълнителни работници. Татко ми е казвал, че баща му никога не се интересувал от документи за правоспособност или препоръки. Искал е само да види дали въпросният кандидат е имал този мускул, който се получава от продължителна работа с чук. Ако мускулът бил налице, дядо ми го докосвал по начина, по който преди малко татко докосна неговия, и ако бил достатъчно твърд, кандидатът получавал работата.

Дядо отказвал да плаща заплата. Всеки, който започвал работа с него, приемал условията. Дядо ми предлагал работа, например покрив, и обещавал известна сума, ако тази работа бъде извършена добре за определен срок. Заявявал е, че ако човек работи като луд и е добър в работата си, може да спечели много пари, но ако се шляе, може да фалира.

По този начин той успявал да събере най-добрите дърводелци във Филаделфия и си създал име на човек, който работи бързо и качествено.

Работата е там, че той не можел да разшири системата си „без заплата“, поради което бил ограничен в извършване на чисто дърводелска работа. Точно когато нещата му потръгнали — бил започнал строеж на шест къщи — ударила кризата. Дядо загубил всичко, работил десет години, за да изплати дълговете си, и умрял за една година.

Аз никога не развих този вид мускул. Ремонтирал съм почти изцяло три къщи, построил съм и два гаража, но този мускул не се появи. Веднъж, когато помагах на татко, го попитах за това. Тогава той беше на толкова години, на колкото съм аз сега, а аз съм бил може би на двайсет и пет, току-що бях станал магистър.

— Човек трябва да работи с години, Джони. По осем часа на ден непрекъснато да върти този чук. Не се безпокой, че нямаш буцата на ръката си; за сметка на това я имаш в главата си.

Този разговор се проведе през деня, когато двамата заковавахме дъските на покрива. Татко ми показа как да поставям дъската и да забивам гвоздея. Той работеше дясната половина, а аз — лявата. Когато се огледах след около час, видях, че е покрил поне четири пъти по-голяма площ от мен. Спрях и го наблюдавах известно време, за да открия точно какво той прави, което аз не правя.

Устата му е пълна с гвоздеи; изтиква ги между устните си, когато има нужда от тях. Притиска дъската с дясната ръка и без да пуска чука, взема гвоздей от устата си с лявата, поставя го, удря два пъти, веднъж по-леко, за да го захване, втория път по-силно. Междувременно вече изкарва другия гвоздей между устните си и взема друга дъска. Ритъмът на работата му е един и същ и може да се представи така: пауза — банг-банг — пауза — банг-банг. А при мен нещата се подреждат така: дълга пауза — изваждане на гвоздей от кутията, наместване дъската на място, поставяне на гвоздея и… банг-банг-банг-банг-банг.

Наблюдавам няколко негови цикъла, после напълвам устата си с гвоздеи. Разрешавам си лека измама, като започвам с три гвоздея вече поставени между устните ми; опитвам се да вляза в неговия ритъм: банг-банг — гвоздей, дъска — банг-банг — гвоздей, дъска — банг-банг. Нанасям силен удар върху гвоздея, като в същото време изкарвам гвоздей между устните си с език. Гвоздеите имат особен метален вкус. Гвоздей, дъска — банг-банг — гвоздей, дъска — банг-банг — о-ох!

Стоварвам чука върху палеца си. Изправям се и едва не падам от покрива. Татко ме поглежда. Плюя гвоздеи и вия от болка. Врон и майка изскачат отвътре, където боядисват. Успявам да се смъкна по стълбата и потапям палеца си в студена вода, но нокътят му едва се крепи. Така и не получих тази специфична твърда подутина на ръката между лакътя и китката, резултат от продължителната работа с чук, но пък затова си имам подутина на левия нокът; двайсет и седем години тя ми напомня, че от мене не стана дърводелец.

С всеки изминат ден татко укрепва. Става любимец на сестрите. Стачката свършва, основният персонал се връща обратно на работа и аз напускам болницата и се връщам при майка. Били умира от скука и веднага се връща в Топанга.

Но почти през ден посещава дядо си в болницата. Татко е преместен в обикновено отделение и има на разположение цял рояк нови сестри, с които да се шегува. Дали са му проходилка и той става от леглото всеки ден по малко. Казва на Били, че я държи, за да се пази от атаките на сестрите. Били стои с часове при татко; не може да повярва, че той е същият човек, който е познавал отпреди, неговия дядо. Никога не е виждал баща ми такъв; и самият аз почти не си го спомням така.

Един ден седя до татко и двамата си разменяме шеги, когато той внезапно казва:

— Знаеш ли, Джони, може би в края на краищата няма да отида в ада.

Не разбирам за какво говори. Може би отново откача.

Перейти на страницу:

Похожие книги