Свещена любов

Това нямаше да се случи. Според глимерата, той струваше по-малко и от животно. Не беше по-желан за секс и от едно куче. Липсваше му само нашийник, помисли си той и се дематериализира в дома на Блей.

4.

На изток, в имението на Братството, Кормия чакаше Примейла и който и да беше този, с когото той бе решил тя да прекарва времето си. Докато крачеше между дивана и коженото кресло, чу братята да говорят в преддверието. Обсъждаха предстоящото празненство на глимерата.

Гласът на Рейдж прогърмя:

— Тази сбирщина от егоистични, предубедени безделници с мокасини…

— Я по-кротко с мокасините — намеси се Бъч. — И аз нося такива.

— … паразитиращи късогледи копелета…

— Кажи си мнението направо, без заобикалки — обади се друг.

— Да си наврат тъпия бал в грозните задници.

Кралят се засмя тихо.

— Добре, че не си дипломат, Холивуд.

— Трябва да ми позволиш да им изпратя съобщение. Или още по-добре звярът у мен да ги посети. Ще го накарам да изравни мястото със земята. Пада им се на тия негодници, след като се отнесоха така с Мариса.

— Знаеш ли — отбеляза Бъч, — винаги съм смятал, че имаш мозък в главата. Въпреки всичко, което другите говорят.

Кормия спря да крачи, когато Примейлът се появи на вратата на библиотеката с чаша порто в ръка. Носеше обичайното си за Първото хранене облекло, когато не му предстоеше тренировка: чифт идеално скроени спортни панталони, тази вечер в кремав цвят, копринена риза, черна, както винаги, и черен колан, чиято тока представляваше удължена златна буква „Н“. Обувките му с тъпи върхове бяха лъснати до блясък и носеха същия знак като колана — „Н“.

„Ерме“5 — беше го чувала да споменава по време на едно от храненията.

Косата му беше разпусната и кичурите падаха на вълни върху широките му рамене и по гърба. Миришеше на онова, което братята наричаха афтършейв, а също и на дима с аромат на кафе, носещ се из спалнята му.

Познаваше отлично миризмата на спалнята му. Беше прекарала един ден, легнала до него, и всичко, случило се тогава, беше незабравимо.

Въпреки че сега не беше моментът да си припомня станалото между тях в огромното му легло, докато той спеше. Беше й достатъчно трудно да се намира в компанията му с цяла стая помежду им и присъствието на другите във фоайето. А като се замислеше как беше притиснал голото си тяло към нейното…

— Хареса ли ти вечерята? — попита той и отпи от чашата си.

— Да, много. А на вас, Ваша светлост?

Той се канеше да отговори, когато Джон Матю се появи зад него.

Примейлът се обърна към младия мъж и се усмихна.

— Здравей, приятелю. Радвам се, че си тук.

Джон Матю погледна към нея и вдигна ръка за поздрав.

Беше облекчена от избора. Не познаваше Джон повече, отколкото останалите, но той беше тих по време на хранене. Което правеше размерите му не така застрашителни, както ако беше шумен.

Тя му се поклони.

— Ваша светлост.

Докато се изправяше, се почуди каква я виждаше той. Жена или Избраница?

Ама че странна мисъл.

— Двамата си правете компания. — Яркожълтите очи на Примейла се насочиха към нея. — Тази вечер съм дежурен и ще бъда навън.

Ще се бие, помисли си тя със страх.

Прииска й се да се втурне към него и да го помоли да се пази, но това не беше нейна работа, нали така? Тя беше само негова Първа избраница, а той беше един от стълбовете на расата и едва ли се нуждаеше от нейната загриженост.

Примейлът потупа Джон Матю по рамото, кимна към нея и си тръгна.

Кормия се наклони на една страна, за да го наблюдава как се качва по стълбите. Походката му беше плавна въпреки липсващия крак и протезата. Беше толкова висок, горд и прекрасен. Стана й неприятно, че ще се завърне чак след часове.

Когато отмести поглед от него, видя, че Джон Матю е застанал до бюрото и взима малък бележник и химикалка. Докато пишеше, държеше хартията близо до гърдите си. Изглеждаше много по-млад, отколкото предполагаха размерите на тялото му, докато се трудеше върху думите си.

Беше го виждала да комуникира с ръце при редките случаи, когато имаше да каже нещо на масата, и предположи, че може би е ням.

Подаде й бележника с гримаса, сякаш не беше много доволен от написаното.

Обичаш ли да четеш? В тази библиотека е пълно с добра литература.

Тя го погледна в очите. Какъв прекрасен син цвят имаха.

— Какъв е проблемът с гласа ви? Ако не възразявате, че питам.

— Нямам проблем. Дадох обет за мълчание.

Тя си спомни. Избраницата Лейла й бе казала, че е дал такава клетва.

— Виждам, че използвате ръцете си, за да говорите — каза тя.

— Американският жестомимичен език.

— Много изискан начин за общуване.

— Върши работа. — Той написа още нещо и пак й подаде бележника. — Чух, че от Другата страна е много различно. Вярно ли е, че всичко е бяло?

Тя повдигна полите на робата си, като че да даде пример за това, какво бе там, откъдето идваше.