Свещена любов

Лошото в Обществото на лесърите беше, че винаги ти даваха да караш скапана кола.

Търсеше „Бас Понд Лейн“. Ето я. Извъртя волана, натисна рязко спирачката и едва успя да завие.

Поради липсата на улично осветление отмина мърлявия обрасъл двор, който търсеше, и се наложи да включи таратайката на задна скорост и да се върне. Къщата беше в по-лошо състояние и от форда — мизерна бърлога с продънен покрив, погълната от отровен бръшлян.

Господин Д. остави колата на пътя, защото нямаше алея за паркиране, излезе и намести каубойската си шапка. Къщата му напомняше за някогашния му дом. При вида на подаващата се изолация, изкъртените черчевета и буренясалата морава отпред, му беше трудно да повярва, че дебелата му майка и неугледният му баща фермер не го чакаха вътре.

Сигурно отдавна вече бяха покойници, помисли си господин Д., докато вървеше. Той беше най-малкото от седемте им деца, а и двамата бяха пушачи.

Мрежата против комари на входната врата почти напълно липсваше, а рамката беше ръждясала. Когато я отвори, тя изквича като заклано прасе, също като Големия Томи, също като вратата у дома. Почука на втората врата, но никой не отвори, така че той свали каубойската си шапка и я блъсна няколко пъти с бедро и рамо, докато бравата не поддаде.

Вътре миришеше на цигарен дим, мухъл и смърт. Първите две миризми бяха стари. Тази на смърт беше прясна и наситена и те подтикваше да потърсиш нещо за убиване, та да се присъединиш към купона.

Миришеше и на още нещо. Сладникавият аромат във въздуха подсказваше, че Омега е бил тук неотдавна. Или той, или някой друг лесър.

С шапката в ръце господин Д. премина през тъмната дневна и влезе в кухнята в дъното. Там откри труповете. Бяха обърнати по корем. Не можеше да определи пола им, защото бяха обезглавени, а нито едно от двете тела не беше облечено в рокля, но кръвта на мястото на главите им се беше смесила и изглеждаше така, все едно се държаха за ръце.

Наистина беше много мила гледка.

Хвърли поглед през стаята към черното петно на стената между старомодния пшенично жълт хладилник и овалната маса, покрита с мушама. То означаваше, че някой от убийците си го е получил, при това не на шега, от ръката на Омега. Очевидно господарят бе уволнил поредния водач.

Господин Д. прекрачи телата и отвори хладилника. Лесърите не ядяха, но той беше любопитен с какво се беше хранила двойката. Още спомени. Имаше отворен пакет колбас „Оскар Майър“, а майонезата им беше на привършване.

Не че някога вече щяха да си правят сандвичи.

Затвори хладилника и се облегна на…

Внезапно температурата в къщата падна с около двайсет градуса, като че някой бе завъртял термостата на климатика на степен „Замръзване на задника“. Задухалият вятър прогони покоя на лятната нощ, набирайки такава мощ, че къщата започна да проскърцва.

Омега.

Господин Д. зае стойка мирно, когато входната врата се отвори. Онова, което се появи в коридора, представляваше подобна на мастило мъгла, неясна и прозрачна, придвижваща се по дъските на пода. Концентрира се пред господин Д. и прие формата на мъжко тяло.

— Господарю — промълви господин Д. и се поклони дълбоко, а черната кръв във вените му забушува едновременно от страх и обич.

Гласът на Омега дойде сякаш от много далеч и отекваше с пукот, все едно бе зареден със статично електричество.

— Назначавам те за водач на лесърите.

На господин Д. му спря дъхът. Това беше най-висша чест, позицията с най-много власт в Обществото на лесърите. Никога дори не беше мечтал за нея. Като нищо можеше и да се задържи известно време на тази длъжност.

— Благодаря…

Омега се придвижи напред и обгърна тялото на господин Д. подобно на наметало от катран. Болка прониза всяка кост от тялото му и той почувства как бива обърнат, лицето му бе притиснато към плота, а шапката изхвърча от ръцете му. Омега пое контрол и се случиха неща, на които господин Д. никога не би се съгласил.

В Обществото не съществуваше такова нещо като съгласие. Имаш право само на едно „да“, когато приемеш да станеш част от него. Нямаш контрол върху нищо от случващото се след това.

Като че минаха векове, преди Омега да напусне тялото на господин Д. и да се появи облечен в бяла роба, която го покриваше от глава до пети. С почти женствена грация оправи реверите си, ноктите му се бяха прибрали.

Или може би се бяха износили след цялото това късане и дране.

Изнемощял, господин Д. се облегна на изподраскания плот. Искаше да се облече, но от дрехите му не беше останало много.

— Моментът назрява — произнесе Омега. — Стадият на инкубация приключи. Време е какавидата да се излюпи.

— Да, господарю. — Като че имаше друг отговор. — Как да ви услужа?

— Задачата ти е да ми доведеш този мъж. — Омега повдигна длан и във въздуха се появи трептящ образ.

Господин Д. разгледа добре лицето и безпокойство накара съзнанието му да заработи трескаво. Със сигурност имаше нужда от повече подробности, а не само от този полупрозрачен портрет.

— Къде да го открия?