Свещена любов

— Знаеш какво е телевизия, нали? Онази плоскост в помещението с билярдната маса. Филмите ги показват на още по-голям екран и хората в тях се наричат актьори. Преструват се на други хора. Тези тримата са актьори. Всъщност всички са актьори — и по телевизията, и във филмите. Поне повечето от тях.

— Само съм надничала в помещението с билярдната маса. Не съм влизала вътре. — Интересно, че се засрами, задето призна колко малко е преживяла. — Онази светеща кутия с образи ли е телевизорът?

— Точно така. Ако искаш, мога да ти покажа как работи.

— Да, моля.

Излязоха от библиотеката и се озоваха в искрящото с цветовете на дъгата преддверие на имението. Както винаги Кормия хвърли поглед към тавана, намиращ се три етажа по-нагоре. Сцената, изобразена високо над главите им, представляваше воини, яздещи огромните си коне и готови за битка. Цветовете бяха смайващо ярки, фигурите — величествени и силни, а фонът — наситеносин, с бели облаци.

Един от воините имаше руса коса и тя го разглеждаше винаги когато минеше. Държеше да се убеди, че той е добре, въпреки че това беше нелепо. Фигурите никога не помръдваха. Боят им беше застинал, а не реален.

За разлика от боевете, в които участваше Братството. За разлика от тези, в които участваше Примейлът.

Джон Матю я отведе в боядисана в тъмнозелено стая, намираща се срещу трапезарията. Братята прекарваха много време тук. Често чуваше гласовете им да се носят отвътре, съпроводени с мек потракващ шум, чийто източник не можеше да определи. Джон разкри загадката. Докато минаваше покрай покритата със зелен филц маса, взе една от многото разноцветни топки, лежащи на повърхността й, и я търкулна. Когато се удари в друга подобна, лекото потракване обясни загадъчния звук.

Джон спря пред сивото платно и взе малко черно устройство. Изведнъж там се появи многоцветен образ и от всички посоки се разнесе звук. Кормия подскочи, когато се чу рев и по екрана се понесоха предмети, подобно на куршуми.

Джон задържа натиснат един бутон, докато шумът постепенно заглъхна, и написа в бележника си:

— Съжалявам, намалих звука. Това е ралито НАСКАР. В автомобилите има хора. Движат се по пистата и най-бързият печели.

Кормия се доближи и докосна образа колебливо. Напипа единствено нещо гладко, подобно на тъкан. Погледна зад екрана. Нямаше нищо, освен стена.

— Невероятно.

Джон кимна и приближи малкото устройство към нея, като го раздвижи нагоре-надолу, за да я насърчи да го вземе. Показа й какво да натисне сред множеството бутони и се отдръпна. Кормия го насочи към движещите се картини и… накара образа да се смени. После пак, и пак. Като че имаше безброй.

— Няма вампири — измърмори тя, когато се появи нова сцена с дневна светлина. — Само за хората ли са?

— Ние също ги гледаме. Понякога можеш да видиш вампири в някой филм, но обикновено не са добри. Или филмите, или вампирите.

Кормия бавно седна на дивана пред телевизора, а Джон се настани на едно кресло до нея. Безкрайното разнообразие я увличаше и Джон й описваше с бележки всеки канал. Не знаеше колко дълго са останали заедно, но той не изглеждаше нетърпелив.

Кой ли канал гледаше Примейлът, почуди се тя.

Накрая Джон й показа как да изключи картините. Почервеняла от вълнение, тя погледна към стъклените врати.

— Безопасно ли е навън? — попита.

— Напълно. Имението е оградено от огромна стена, а и навсякъде има охранителни камери. Още по-хубавото е, че сме изолирани чрез мис. Тук никога не е успял да влезе лесър и никога няма да успее. А катериците и елените са безобидни.

— Бих се радвала да изляза.

— А аз с удоволствие ще те придружа.

Джон тикна бележника под мишница и се приближи до двойните стъклени врати. След като отключи месинговото резе, той отвори широко едното крило с галантен жест.

Нахлулият топъл въздух миришеше различно от този в къщата. Беше наситен. Изпълнен с много аромати и влажна топлина.

Кормия стана от дивана и се приближи към Джон. Струваше й се, че красиво оформените градини, в които така често се беше взирала, се простират на огромно разстояние отвъд терасата. С пъстрите си цветя и отрупаните с пъпки дървета, гледката нямаше нищо общо с монохромната шир на Светилището, но беше съвършена, също толкова прекрасна.