Свещена любов

Джон погледна към джинсите си „Ливайс“ и бялата си тениска. Единственото стилно нещо във външния му вид бяха черните маратонки „Найк еър максис“. Но дори и те не бяха чак толкова стилни.

Може би Куин имаше право и Джон наистина беше невежа по отношение на модата. Но пък кого имаше да впечатлява?

Името, изникнало в съзнанието му, го накара да изругае и той си наложи да се стегне. Хекс.

Някой почука на вратата му.

— Джон? Вътре ли си?

Джон бързо напъха тениската в джинсите си и се почуди защо ли Фюри го търси. Напредваше с уроците и се справяше добре с тренировките. Може би беше свързано с работата му в офиса.

Джон отвори вратата.

— Здравей — изписа на езика на знаците.

— Здравей. Как си? — Джон кимна и се намръщи, когато братът също мина на езика на знаците. — Чудех се дали би ми направил услуга.

— Каквото кажеш.

— За Кормия е известно предизвикателство да живее тук. Мисля, че би било чудесно да има с кого да прекарва известно време… Някой въздържан и със здрав разум. Без усложняващи обстоятелства около него. Би ли приел тази чест? Поговори с нея или я разведи из къщата, или… каквото решиш. Бих го сторил сам, но…

Но е сложно, завърши Джон мислено.

— Но е сложно — изписа Фюри с пръсти.

В съзнанието на Джон изникна образът на мълчаливата русокоса Избраница. През последните няколко месеца наблюдаваше внимателно как Фюри и Кормия дори не се поглеждат и се чудеше, както без съмнение и всички останали, дали са довели докрай сделката.

— Нали не възразяваш? — попита с жестове Фюри. — Реших, че може да има някакви въпроси или пък… нещо, за което да иска да поговори с някого.

Честно казано, Избраницата нямаше вид на някой, който се нуждае от компания. По време на хранене държеше главата си наведена и не обелваше дума, докато поглъщаше само бяла храна. Но щом Фюри го молеше, нима Джон можеше да му откаже? Братът винаги му помагаше при тренировките, отговаряше на въпросите му, нямащи връзка с уроците, и беше така мил към всички, че ти се приискваше да направиш нещо хубаво за него.

— Разбира се, че не — отговори Джон. — За мен ще е удоволствие.

— Благодаря — потупа го доволно по рамото Фюри, сякаш бе запушил пробойна. — Ще й кажа, че ще се срещнете в библиотеката след Първото хранене.

Джон погледна облеклото си. Не беше сигурен, че джинсите са подходящи, но в гардероба си имаше само тях.

Може би не беше толкова зле, че с момчетата се канеха да обиколят магазините. Жалко, че не го бяха направили по-рано.

3.

По традиция след въвеждането си в Обществото на лесърите всички се наричаха само с първата буква от фамилията си. Господин Д. би трябвало да стане господин Р. — от Робъртс. Но работата беше там, че когато го привлякоха в редиците си, той използваше името Деланси. Това го беше превърнало в господин Д. и през последните трийсет години го познаваха така.

Но това всъщност не беше важно. Имената никога не бяха означавали нищо.

Господин Д. намали скоростта и се насочи към едно отклонение на шосе 22, но дори след като премина на трета, не можа да направи плавен завой. Фордът приличаше на деветдесетгодишна старица. И сякаш дори миришеше на нафталин и старост.

Селскостопанската зона на Колдуел, щата Ню Йорк, се простираше на осемдесет километра и беше заета с царевични полета и пасища. Докато се подрусваше сред тях, той си даде сметка, че мисли за вили. Беше извършил първото си убийство именно с това земеделско сечиво. В Тексас, на четиринайсетгодишна възраст. Братовчед му, Големия Томи.

Господин Д. истински се гордееше, че това убийство му се беше разминало. Отърва се, защото беше дребен и наглед беззащитен. Големия Томи беше здравеняк с грамадни ръце и гадняр по природа и по тази причина, когато господин Д. беше изтичал с викове и насинено лице при майка си, всички повярваха, че братовчед му отново е изпаднал в смъртоносна ярост и си е заслужил онова, което го бе сполетяло. Ха! Господин Д. беше последвал Големия Томи до обора и здраво го беше вбесил, та да си подсигури подутата устна и насиненото око, които му бяха нужни, за да подкрепят твърденията му за самозащита. После грабна вилата, която беше оставил там предварително, и пристъпи към действие.

Искаше да знае какво чувстваш, когато убиваш човек. С котките и опосумите, които ловеше и измъчваше, не беше лошо, но те не бяха хора.