Смъртен страх

— И аз самият не знам точно — въздъхна Джейсън. — Но нещо ме тревожи в тази история около доктор Хейс. Нали помните за голямото откритие, за което спомена пред мен? Е, сега вече ми се струва, че това е напълно вероятно. Този човек беше световно известен учен и работеше в област с огромен потенциал…

— Чакайте малко — вдигна ръка Кърън. — Нали сам ми казахте, че според вас Хейс е преживявал нервна криза?

— Да, по онова време бях сигурен, че демонстрира неадекватно поведение — кимна Джейсън. — Вярвах, че е изпаднал в плен на илюзии и параноя, но днес вече не съм толкова сигурен. Ами ако наистина е направил голямо откритие, което е искал да обяви едва след като го усъвършенства? И е имало някой, който не е желаел това да стане?

— И взел, че го е убил, нали? — подхвърли със снизходителна усмивка Кърън. — Забравяте един основен факт, докторе: Хейс почина от естествена смърт. Не е имало мръсна игра, липсват дупки от огнестрелно оръжие в главата, нито пък такива от хладно в гърба. На всичкото отгоре се оказа и наркопласьор. В апартамента му открихме доста големи количества хероин, кокаин и пари. Нищо чудно, че се е държал като параноик.

Светът на наркотиците е опасен…

— А не ви ли се стори странно това анонимно обаждане? — изведнъж попита Джейсън.

— Случва се всеки ден — поклати глава Кърън. — Някой го е набрал на някого и ни удря една жица, за да му свършим работата…

Джейсън се втренчи в него, но не каза нищо. Наркотичната връзка продължаваше да му се струва чуждо тяло в тази история, но не можеше да обясни защо. После си спомни, че Хейс беше живял със стриптизьорка и това престана да му се струва толкова странно.

Сякаш прочел мислите му, Кърън вдигна глава:

— Вижте какво, докторе. Оценявам желанието ви да помогнете, но фактите са си факти. Не знам дали този човек е направил някакво откритие, но ще ви кажа друго: ако е пласирал наркотици, най-вероятно и сам ги е употребявал. Така е в девет от десет случая. Накарах хората от отдела за борба с пороците да пуснат името му в компютъра, но фактът, че то не беше там може би означава, че просто не е бил хванат. Извадил е късмет, че е умрял от естествена смърт. При всички случаи аз не мога да оправдая отделяне на повече време за този случай, разбирате ли?

— Аз съм на мнение, че случаят изобщо не е толкова ясен — каза с въздишка Джейсън.

Кърън отчаяно поклати глава.

— Доктор Хейс искаше да ми каже нещо — продължи въпреки това Джейсън. — Според мен се нуждаеше от помощ…

— Как не — промърмори детективът. — Най-много да е искал да ви привлече в нарко-бизнеса. Приемете един съвет, докторе: забравете тази история!

След тези думи едрият мъж се изправи, за да покаже, че аудиенцията е приключила.

Джейсън излезе на улицата и свали глобата, прикрепена към чистачките му. Плъзна се зад кормилото, все още дълбоко замислен за разговора си с детектив Кърън. Човекът се беше държал сърдечно, но явно не вярваше на предположенията и интуицията му. Завъртайки стартерния ключ, той си спомни за още нещо, което Хейс беше споменал във връзка с откритието си. „Ирония на съдбата“. Беше го нарекъл точно така. Доста странна характеристика на едно епохално научно откритие, особено, когато е направено от самия откривател…

Върна се в ГХП и отново потъна в проблемите на пациентите си. Преминаваше от стая в стая, слушаше и докосваше, съчувстваше и даваше съвети. Ей това — най-много и харесваше на медицината. Хората се разкриваха пред него — както в преносния, така и в буквалния смисъл на думата. Това го караше да се чувства нужен и привилегирован, носеше му дълбоко удовлетворение. Част от самоувереността му се завърна.

Някъде около четири следобед тръгна към Манипулационна номер 3 и свали картона от стената пред затворената врата. Спомни си за кого става въпрос — пациентът се казваше Пол Клингър, на когото лично бе направил изследванията. Преди да влезе, в главата му пробягаха процедурите и предписанията, направени преди време. Човекът изглеждаше напълно здрав, с нормално ниво на холестерол и триглицериди, без отклонения в кардиограмата. Май това беше всичко, кимна си Джейсън и отвори вратата.

Клингър беше слаб мъж с крехко телосложение и пясъчно руса коса. Лицето му имаше онова спокойно и самоуверено изражение, което имат богатите янки от стари и почитани фамилии.

— Какво е сбъркано в изследванията ми? — разтревожено попита той.

— На практика нищо — успокоително отвърна Джейсън.

— Но вашата секретарка каза, че искате да повторите някои от тях. Затова съм тук…

— Съжалявам за това, но причини за тревога наистина няма. Жената просто разбрала, че не се чувствате добре и предложи да ви видим…