Смърт във Виена

— Мосю Дюран, уверен съм, че имам повече опит в преследването на мъже като Ерих Радек, отколкото вие. Знам кога да разследвам дискретно и кога да пиша.

Габриел се поколеба за момент. Не му се щеше да навлиза в quid pro quo57 с аржентинския журналист, но също така знаеше, че Алфонсо Рамирес можеше да се окаже ценен приятел.

— Откъде ще започнем? — попита той.

— Ами, предполагам, трябва да открием дали Алоис Брунер е казал истината за своя приятел Ото Кребс.

— Имате предвид дали той изобщо е дошъл в Аржентина?

— Точно така.

— И как ще направим това?

Точно тогава пристигна сервитьорът. Бифтекът, който сложи пред Габриел, беше достатъчно голям да нахрани четиричленно семейство. Рамирес се усмихна и започна да го реже.

— Bon appetit58, мосю Дюран. Яжте! Нещо ми подсказва, че ще се нуждаете от сила.

* * *

Алфонсо Рамирес караше последния оцелял „Фолксваген Сироко“ в западното полукълбо. Някога той навярно е бил тъмносин, но сега боята му бе избеляла до цвета на пемзата. Предното стъкло имаше пукнатина по средата, която приличаше на мълния. Вратата на Габриел беше ударена и хлътнала навътре и поради това му се наложи да използва целия запас от останалите му сили, за да я отвори. Климатикът не работеше, а двигателят гърмеше като самолетно витло.

Те поеха по широкия булевард „Девети юли“ с отворени прозорци. Листове за писма се разлетяха около тях. Рамирес, изглежда, не ги забелязваше или пък не го бе грижа, когато няколко страници изхвръкнаха на улицата. В късния следобед горещината бе станала непоносима. Тръпчивото вино бе причинило главоболие на Габриел. Той обърна лице към отворения прозорец. Булевардът беше грозен. Фасадите на елегантните стари сгради бяха осеяни с безкрайна поредица от билбордове, рекламиращи луксозни немски коли и американски безалкохолни напитки на население, чиито пари внезапно се бяха оказали без никаква стойност. Парцаливите сенки, хвърляни от дърветата, се полюшваха като пияни над вихрушката от прах и горещ въздух.

Завиха към реката. Алфонсо погледна в огледалото за обратно виждане. Животът му, изпълнен с преследване от военните главорези и нацистките симпатизанти, беше изострил инстинкта му за самосъхранение.

— Следи ни една девойка на мотоциклет.

— Да, знам.

— Щом сте знаели, защо не казахте нищо?

— Защото тя работи за мен.

Рамирес я изгледа продължително в огледалото.

— Разпознавам тези бедра. Това момиче беше в ресторантчето, нали?

Габриел бавно кимна. Главата му бучеше.

— Вие сте много интересен човек, мосю Дюран. И голям късметлия. Тя е красавица.

— Просто се съсредоточете в шофирането, Алфонсо. Тя ще пази гърба ви.

Пет минути по-късно Рамирес паркира на улица, простираща се по протежение на пристанището. Киара ги подмина, после направи кръг и спря в сянката на едно дърво. Аржентинецът изключи двигателя и го инструктира накратко:

— Повечето досиета, отнасящи се до нацистите в Аржентина, се съхраняват под ключ в Информационното бюро. Официално те все още са недостъпни за репортери и учени, въпреки че старият тридесетгодишен период на цензура отдавна приключи. Дори и да успеем да влезем в хранилищата на Информационното бюро, вероятно няма да открием кой знае какво. По всеобщо мнение, Перон е унищожил най-изобличаващите документи през 1955 година, когато бе свален от поста чрез преврат.

От другата страна на улицата една кола намали и мъжът зад волана изгледа продължително момичето на мотоциклета. Рамирес също го забеляза. Той огледа за миг колата в огледалото за обратно виждане, преди да обобщи:

— През 1997 година правителството създаде Комисия за изясняване на нацистката дейност в Аржентина. Сблъсках се със сериозни проблеми още в началото. Виждате ли, през 1996 година правителството е изгорило всички изобличаващи досиета, които все още е притежавало.

— Тогава защо е трябвало да създават комисията?

— Защото искаха да получат признание, че са опитали, разбира се. Но в Аржентина търсенето на истината може да стигне само дотук. Едно реално разследване би разкрило истинската дълбочина на съучастничеството на Перон в масовото преселение на нацистите от Европа след войната. То би разкрило и факта, че мнозина от тях все още продължават да живеят тук. Кой знае? Може би и вашият човек.

Габриел посочи към сградата.

— Е, какво е това?

— „Хотелът на имигрантите“, първата спирка за милиони преселници, дошли в Аржентина през XIX и XX век. Правителството ги е настанявало тук, докато успеят да си намерят работа и място за живеене. Сега Имиграционната служба използва сградата за склад.

— Склад за какво?

Рамирес отвори жабката и извади оттам хирургически гумени ръкавици и стерилни хартиени маски.

— Това не е най-чистото място на света. Надявам се, че не се боите от плъхове.

Габриел повдигна дръжката и удари с рамо вратата. На отсрещната страна на улицата Киара изключи двигателя на мотоциклета и се приготви да ги чака.

* * *