Както се оказа впоследствие, той с готовност прие поканата за обяд и дори предложи квартално заведение в Сан Телмо. Подът на заведението бе на черни и бели квадрати — като шахматна дъска, а правоъгълните дървени маси бяха разположени без никакъв порядък. На варосаните стени имаше лавици с наредени върху им празни бутилки от вино. Голямата двойна врата бе отворена към шумната улица, а отпред, на тротоара, под брезентов сенник бяха извадени масички. Три вентилатора на тавана раздвижваха застоялия въздух. Пред бара се бе изтегнала немска овчарка и дишаше тежко, изплезила език. Габриел пристигна навреме, точно в два и половина. Аржентинецът закъсняваше.
В Аржентина януари се пада насред лятото и времето бе непоносимо горещо. Габриел, който бе израснал в долината на Израил и бе прекарал доста лета във Венеция, беше свикнал с жегата, но едва няколко дни след като бе пристигнал от Австрийските Алпи, контрастът в климата го свари неподготвен. Потоци топлина се излъчваха от уличния трафик и нахлуваха през отворената врата на заведението. При всеки минаващ камион температурата сякаш се повишаваше с един-два градуса. Габриел остана със слънчевите си очила. Ризата бе залепнала за гърба му.
Той отпиваше от студената вода и дъвчеше лимоновото резенче, докато поглеждаше към улицата. Очите му се спряха за кратко върху Киара. Тя посръбваше кампари със сода и похапваше равнодушно от сервираната й
Рамирес дойде в три часа. Не се извини за закъснението. Беше едър мъж с дебели ръце и черна брада. Габриел погледна за белези от мъченията, но не откри такива. Поръча си два бифтека и бутилка червено вино с глас, който прозвуча любезно, но толкова високо, че сякаш шишетата на лавиците се раздрънчаха. Габриел се зачуди дали бифтекът и червеното вино бяха правилен избор, като се имаше предвид голямата горещина. Рамирес го погледна така, сякаш намираше въпроса за възмутителен.
— Говеждото месо е единственото истинско нещо в тази страна — заяви той. — Освен начина, по който се развива икономиката… — Останалата част от забележката му бе заглушена от грохота на минаващия циментовоз.
Сервитьорът остави виното на масата. То беше в зелена бутилка без етикет. Рамирес наля две чаши и попита Габриел за името на мъжа, когото търсеше. Като чу отговора, аржентинецът сви замислено тъмните си вежди.
— Ото Кребс, а? Това истинското му име ли е, или е фалшиво?
— Фалшиво.
— Откъде сте сигурен?
Габриел подаде документите, които бе взел от „Сайта Мария дел’Анима“ в Рим. Алфонсо измъкна от джоба на ризата си очила със зацапани стъкла и ги постави на едрия си нос. Излагането на показ на документите изнервяше Габриел. Той хвърли бегъл поглед към Киара. Часовникът все още бе на лявата й ръка. Когато вдигна очи от книжата, Рамирес видимо бе впечатлен.
— Как се сдобихте с книжата на епископ Худал?
— Имам приятел във Ватикана.
— Не, вие имате
Следващият документ, който Габриел сложи на дървената маса, предизвика същия изумен поглед в очите на аржентинския журналист.
— Както можете да се уверите, израелските разузнавателни служби откриха мъжа, известен вече като Ото Кребс, в Дамаск през май 1963 година. Източникът е много добър, не някой друг, а Алоис Брунер. Според него Кребс е напуснал Сирия през 1963 година и е дошъл тук.
— И имате основание да вярвате, че той все още може да е в страната?
— Точно това искам да разбера.
Рамирес скръсти дебелите си ръце и погледна Габриел през масата. Между двамата настъпи мълчание, смущавано единствено от грохота на уличното движение. Аржентинецът надушваше вестникарския материал. Габриел го очакваше.
— А как един мъж от Монреал на име Рене Дюран е докопал секретни документи от Ватикана и израелските разузнавателни служби?
— Явно имам добри източници.
— Аз съм много зает човек, мосю Дюран.
— Ако искате пари…
Аржентинецът вдигна длан с предупредителен жест.
— Не искам парите ви, мосю Дюран. Мога сам да печеля парите си. Това, което искам, е история.
— По очевидни причини отразяването на моето разследване в пресата ще бъде пречка за него.
Лицето на Рамирес придоби обидено изражение.