— Прегледахме нашите досиета — каза той, като не отделяше поглед от заниманието си. — Дори изпратихме екип до Мериланд да прерови допълнителните архиви. Опасявам се, че имаме страйк аут46.
— Страйк аут? — Шамрон си помисли за употребата от американците на спортни изрази, неуместни за толкова съдбоносна работа, каквато бе шпионажът. Агентите в неговия свят не правеха страйк аут, не изпускаха топката и не отбелязваха точно попадение в коша. Имаше само успех или провал, а провалът в район като Близкия изток обикновено се плащаше с кръв. — Какво
— Това означава — отвърна Крофорд, — че нашето търсене не доведе до нищо. Съжалявам, Ари, но понякога и така се случва.
Той вдигна изправения кламер и внимателно го заразглежда, сякаш бе горд с постижението си.
Габриел чакаше на задната седалка в пежото на Ари.
— Как мина?
Шамрон си запали цигара и отговори на въпроса му.
— Вярваш ли му?
— Знаеш ли, ако ми беше казал, че са открили лично досие или доклад за заличаването му от гледна точка на сигурността, можех да му повярвам. Но
— Мислиш, че американците знаят нещо за Фогел?
— Брус Крофорд току-що ни го потвърди. — Ари погледна часовника си от неръждаема стомана. — По дяволите! Отне му цял час да събере смелост да ме излъже и сега ще изпуснеш полета си.
Габриел погледна към телефона на конзолата.
— Направи го — прошепна той. — Хайде!
Шамрон взе телефона и набра номера.
— Обажда се Шамрон — каза отсечено. — Има един самолет на „Ел Ал“, който излита от Лод за Рим след трийсет минути. Току-що възникна технически проблем, който ще наложи закъснение на полета с един час. Разбрахте ли?
Два часа по-късно телефонът на Брус Крофорд иззвъня. Той приближи слушалката до ухото си. Разпозна гласа. Беше агентът, на когото бе наредено да следи Шамрон. Това бе опасна игра — да следиш бившия шеф на Службата, при това на собствената му територия, — но Крофорд изпълняваше заповед.
— След като напусна посолството, отиде до Лод.
— Какво прави на летището?
— Остави един пътник.
— Разпозна ли го?
Агентът отговори положително. Без да споменава името на пътника, той успя да съобщи факта, че въпросният човек е важен агент на Службата, наскоро действал активно в един централноевропейски град.
— Сигурен ли си, че е той?
— Няма никакво съмнение.
— Закъде пътува?
След като чу отговора, Крофорд прекъсна връзката. Миг по-късно седеше пред компютъра си, пишейки кодирано съобщение до щабквартирата. Текстът беше недвусмислен и лаконичен, точно както го предпочиташе получателят.
Елиях се отправя за Рим. Пристига тази вечер с полет на „Ел Ал“ от Тел Авив.
18. Рим
Габриел искаше да се срещне с човека от Ватикана на някое друго място, а не в кабинета му на последния етаж на Апостолическия дворец. Спряха се на „Пиперно“ — стар ресторант, намиращ се на тих площад близо до река Тибър, само на няколко преки от старото еврейско гето. Беше един от онези декемврийски следобеди, каквито има само в Рим. Пристигнал първи, Габриел уреди маса на открито в кътче, огряно от яркото слънце.
Няколко минути по-късно на площада се появи един свещеник, насочвайки се с решителна и бърза крачка към ресторанта. Беше строен и красив като италианска филмова звезда. Кройката на свещеническите му дрехи и бялата якичка подсказваха, че макар и скромен, на него не му липсва лична и професионална суета. И с основание. Монсеньор Луиджи Донати — личният секретар на негово Светейшество папа Павел VII, беше вероятно вторият най-могъщ човек в Римокатолическата църква.
У Луиджи Донати се забелязваше някаква хладна упоритост и на Габриел му бе трудно да си го представи да кръщава бебета или да миропомазва болен в някое прашно планинско градче в Умбрия. Очите му излъчваха силен и безкомпромисен интелект, докато упоритата му брадичка разкриваше, че е опасен човек, на когото не бива да се изпречваш на пътя. Габриел знаеше това от личен опит. Година по-рано един случай го бе отвел във Ватикана, в способните ръце на Донати, и двамата заедно бяха осуетили сериозна заплаха от покушение срещу папа Павел VII. Луиджи Донати му дължеше услуга. Габриел можеше да се закълне, че той е мъж, който си плаща дълговете.
Донати беше и човек, който най-много от всичко обичаше да прекара няколко часа в някое огряно от слънцето римско кафене. Неговата взискателност му бе спечелила малко приятели в Курията47 и също като шефа си, той се измъкваше от оковите на Ватикана всеки път, когато бе възможно. Той бе приел поканата на Габриел за обяд, както удавник се хваща за сламка. Габриел имаше усещането, че Луиджи Донати бе отчайващо самотен. Понякога дори се чудеше дали той не съжалява за живота, който си бе избрал.
Свещеникът си запали цигара със златна запалка.
— Как върви работата?
— Работя по друга творба на Белини — олтарната фреска в „Кризостомо“.
— Да, знам.