Смърт във Виена

— За да бъда честен с теб, Габриел, ще ти кажа, че когато прочетох свидетелските показания на майка ти, разбрах, че си идеален. Ти работиш за мен заради нея. Тя е била неспособна да те обича напълно. И как ли би могла? Страхувала се е да не те загуби. Всички, които някога е обичала, са й били отнети. Тя е загубила родителите си в лагера на смъртта, а момичетата, с които се е сприятелила в Биркенау, са били убити само защото не е изрекла думите, които щурмбанфюрерът от СС е искал да чуе.

— Щях да разбера, ако се бе опитала да ми разкаже.

Шамрон бавно поклати глава.

— Не, Габриел, никой не може истински да разбере. Вината, срамът. Майка ти е успяла да намери пътя си в този следвоенен свят, но в много отношения животът й е свършил в онази нощ край пътя в Полша. — Той удари с длан по масата достатъчно силно, за да изтракат останалите на нея съдове. — Е, какво ще правим? Ще тънем ли в самосъжаление, или ще продължим да работим и да търсим истината за Ерих Радек?

— Мисля, че знаеш отговора на този въпрос.

— Моше Ривлин смята ли, че е възможно Радек да е бил замесен в евакуацията на Аушвиц?

Габриел кимна утвърдително.

— До януари 1945 година работата по „Акция 1005“ е била до голяма степен приключила, тъй като всички завладени територии на изток са били отвоювани от съветските войски. Възможно е да е изпратен в Аушвиц, за да заличи следите от газовите камери и крематориума и да подготви евакуацията на останалите затворници. В крайна сметка те са били свидетели на престъплението.

— Знаем ли как тази отрепка е успяла да напусне Европа след войната?

Габриел му представи теорията на Ривлин, според която Радек се е възползвал от услугите на епископ Алоис Худал в Рим, тъй като е бил австрийски католик.

— Тогава защо не тръгнем по тази следа — попита Шамрон — и да видим дали тя отново отвежда до Австрия?

— И аз си мислех същото. Смятах да започна от Рим. Искам да хвърля поглед на книжата на Худал.

— Това искат и много други хора.

— Но те не разполагат с личния телефонен номер на човека, който живее на последния етаж на Апостолическия дворец.

Шамрон сви рамене.

— Вярно е.

— Нужен ми е чист паспорт.

— Няма проблем. Имам много хубав канадски паспорт, който можеш да използваш. Как е френският ти тези дни?

— Pas mal, mais je dois pratiquer l’accent d’un Quebi-cois45.

— Понякога плашиш дори и мен.

— Това вече е нещо.

— Ще прекараш нощта тук и утре ще тръгнеш за Рим. Аз ще те закарам до Лод. По пътя ще спрем в американското посолство и ще поговорим с шефа на местната централа.

— За какво?

— Според досието от Австрийския държавен архив, Фогел е работил за американците в Австрия по време на окупационния период. Бях помолил нашите приятели в Лангли да потърсят сред техните досиета и да видят дали името на Фогел няма да изскочи отнякъде. Вероятността е слаба, но може и да извадим късмет.

Габриел погледна към свидетелските показания на майка си: Няма да разкажа всички неща, които видях. Не мога. Дължа това повече на мъртвите…

— Майка ти беше много смела жена, Габриел. Ето защо те избрах. Знаех, че произхождаш от прекрасен род.

— Тя беше много по-смела от мен.

— Така е — съгласи се Шамрон. — Тя беше по-смела от всички нас.

* * *

Истинското занимание на Брус Крофорд беше една от най-зле пазените тайни в Израел. Високият аристократичен американец беше шеф на централата на ЦРУ в Тел Авив. Известен като такъв както на израелското правителство, така и на палестинските власти, той често служеше за връзка между двете воюващи страни. Рядко се случваше нощ, в която телефонът му да не иззвъни в някой отвратителен час. Крофорд бе уморен и му личеше.

Той посрещна Шамрон на входа на посолството, намиращо се на улица „Харайкон“, и го въведе в сградата. Кабинетът му беше просторен и за вкуса на Ари — твърде претрупан. Приличаше по-скоро на офиса на корпоративен президент, отколкото на леговището на шпионин, но такъв бе американският стил. Шамрон се отпусна на един кожен фотьойл и прие поднесената от секретарката чаша студена вода с лимон. Смяташе да запали една от турските си цигари, но забеляза табелката „Пушенето забранено“, поставена на видно място отпред на бюрото.

Крофорд, изглежда, не бързаше да стигнат до същинската работа. Шамрон го бе очаквал. Между шпионите имаше неписано правило: когато някой моли приятел за услуга, той трябва да си плати за нея. Тъй като формално бе извън играта, Шамрон не можеше да предложи друго, освен съвета и мъдростта на човек, който бе правил много грешки.

Най-накрая, след почти час, Крофорд каза:

— Относно онова нещо за Фогел…

Думите на американеца заглъхнаха. Шамрон долови нотка на притеснение в гласа му и се наведе напред очаквателно. Крофорд печелеше време, като взе един кламер от канцеларския си магнит и прилежно се зае да го изправи.