Смърт във Виена

Габриел отпиваше от виното си и гледаше огненото слънце да потъва зад Галилея. Слушаше Циона, но мислеше за майка си. Бяха изминали почти двайсет години от нейната смърт и през това време беше открил, че мисли за нея все по-малко и по-малко. Лицето й като млада жена му се губеше, лишено от цвят и изтрито — подобно на картина, избеляла от времето и от разяждащото въздействие на природните стихии. В съзнанието си можеше да извика само смъртната й маска. След мъките на рака изпитото й лице бе застинало в изражение на тихо спокойствие, като на жена, позираща за портрет. Майка му сякаш очакваше с удоволствие смъртта. Тя най-накрая я освободи от мъките, които бушуваха в съзнанието й.

Дали беше го обичала? Да, така мислеше сега, но тя се бе обградила с високи назъбени стени, които той никога не успя да изкачи. Беше предразположена към меланхолия и изблици на раздразнителност. Нощем не спеше добре. Не можеше да се забавлява на празници, нито да участва в богатата трапеза. Винаги носеше бинт на лявата си ръка, който прикриваше избледнелите цифри, татуирани на кожата й. Споменаваше ги като белег за еврейската слабост, като емблема на еврейския позор.

Габриел се бе захванал с рисуване, за да бъде близо до нея. Скоро тя възнегодува срещу това, считайки го за неоправдана намеса в личния й свят. После, когато дарбата му се разви и започна да съперничи на нейната, майка му завидя на очевидния му талант. Габриел я тласна към нови висоти. Нейната болка — така видима в живота — намери изражение в работата й. Габриел порасна, завладян от кошмарните образи, които се изливаха от паметта й върху платната. Той се зае да търси източника им.

В училище бе научил за място, наречено Биркенау. Попита я за превръзката, която тя носеше обикновено на лявата си ръка, за блузите с дълги ръкави, с които ходеше дори в горещата като пещ долина на Израил. Попита я какво се е случило с нея през войната, какво се е случило с дядо му и баба му. Отначало тя отказа да му отговори, но накрая отстъпи пред упоритата атака на въпросите му. Разказа му набързо и неохотно. Макар и още млад, Габриел успя да долови желанието й да увърта и нотката на нещо повече от чувство за вина. Да, тя е била в Биркенау. Родителите й били убити там още в деня на пристигането им. Тя работила. Била оцеляла. Това беше всичко. Габриел, жаден да научи повече подробности за преживяното от майка му, взе да измисля всякакви сценарии за обяснение на нейното оцеляване. Той също започна да се чувства засрамен и виновен. Така нейната злочестина, като наследствено разстройство, се предаде на следващото поколение.

Темата никога не бе обсъждана повторно. Сякаш някаква метална врата се затръшна, сякаш холокостът никога не се бе случвал. Тя изпадна в продължителна депресия и бе прикована към леглото дни наред. Когато най-сетне изплува, се уедини в ателието си и започна да рисува. Работеше неуморно денем и нощем. Веднъж Габриел надзърна през открехнатата врата и я откри просната на пода, с петна от боя по ръцете, да трепери пред една картина. Тази картина беше причината, заради която бе дошъл в Сафед да види Циона.

Слънцето се бе скрило. На терасата стана студено. Циона се наметна с шал и го попита дали някога е имал намерение да се върне у дома. Габриел измърмори нещо за необходимостта да работи, също като приятелите й, които бяха заминали за Америка.

— И за кого работиш сега?

Той не отвърна на предизвикателството.

— Реставрирам фреските на един от старите майстори. Трябва да бъда там, където са те. Във Венеция.

— Венеция — каза тя иронично. — Венеция е музей. — Циона вдигна чашата си към Габриел. — Това е реалният живот. Това е изкуството. Стига с тези реставрации. Трябва да посветиш цялото си време и енергия на собственото си творчество.

— Няма такова нещо като мое собствено творчество. То ме напусна много отдавна. Аз съм един от най-добрите реставратори в света. Това е достатъчно.

Циона вдигна ръце. Гривните й издрънчаха като разлюлени от вятъра камбанки.

— Това е лъжа. Ти си лъжа. Ти си художник, Габриел. Ела си в Сафед и открий своето изкуство. Открий себе си.

Нейното подтикване го караше да се чувства неудобно. Трябваше да й каже, че сега имаше замесена жена, но това щеше да открие нов фронт, който Габриел искаше на всяка цена да избегне. Вместо това остави мълчанието да се възцари между тях и то се изпълни с успокояващите звуци на вечерните молитви.

— Какво правиш в Сафед? — попита накрая тя. — Знам, че не си изминал целия този път дотук, за да изслушаш укорите на твоята дода36 Циона.

Той се поинтересува дали тя още пази картините и скиците на майка му.

— Разбира се, Габриел. Пазих ги през всичките тези години, очаквайки да дойдеш и да си ги поискаш.

— Още не съм готов да ги взема от теб. Имам нужда само да ги видя.

Тя приближи една свещ към лицето му.

— Криеш нещо от мен, Габриел. Аз съм единственият човек на този свят, който може да каже кога пазиш тайна. Така е било винаги, особено когато беше момче.

Габриел си сипа още една чаша вино и разказа на Циона за Виена.

* * *