Смърт във Виена

Шамрон задължи Габриел да остане в Израел до първия ден, в който Радек щеше да даде показания, и той, макар да нямаше търпение да се върне във Венеция, неохотно се съгласи. Остана в тайната квартира близо до Сионската порта и всяка сутрин се събуждаше от звъна на църковните камбани, долитащ от Арменския квартал. Седеше на сенчестата тераса, гледаща към стените на Стария град, и се наслаждаваше на кафето и вестниците. Следеше отблизо делото на Радек. Хареса му това, че името на Шамрон, а не неговото, бе спрягано във връзка със залавянето. Габриел живееше в чужбина под чужда самоличност и не искаше в пресата да се шуми около истинското му име. Освен това, след всичко, което Шамрон бе направил за страната си, той наистина заслужаваше своя звезден миг.

Докато дните спокойно отминаваха, Габриел откри, че Радек му се струва все по-непознат. Макар и надарен с почти фотографска памет, той се мъчеше да си спомни ясно чертите на лицето му или неговия глас. Треблинка му приличаше на сцена от кошмар. Габриел се чудеше дали е било така и с майка му. Дали Радек е останал в съзнанието й като неканен гост, или тя се е мъчела да го извика в паметта си, за да предаде образа му върху платното? Дали е било така и с всички онези, които се бяха срещали толкова безусловно със злото? Може би това обясняваше мълчанието, което обгръщаше оцелелите. Може би те бяха милостиво освобождавани от болката на спомените като единствен начин за самосъхранение. Една мисъл се въртеше непрестанно в съзнанието му: Ако през онзи ден в Полша Радек бе убил майка му вместо другите две момичета, той никога нямаше да съществува. Така и той започна да чувства вината на оцелелите.

Беше сигурен само в едно: не бе готов да забрави. Ето защо му стана приятно, когато един следобед му се обади последовател на Лев и го попита дали би искал да напише официалната история по това дело. Габриел прие, при условие че ще напише и една по-мека версия на събитията, която да остане в архивите на „Яд Вашем“. Последва дълъг спор относно това кога такъв документ би могъл да стане обществено достояние. Уговориха се, че датата на издаване ще бъде след четиридесет години, и Габриел се залови за работа.

Пишеше на кухненската маса на лаптоп, доставен от Службата. Всяка вечер заключваше компютъра в таен сейф, скрит в пода под дивана във всекидневната. Нямаше опит в писането, така че подхождаше към проекта инстинктивно, сякаш ставаше въпрос за картина. Започна с грунда, общ и неясен, после постепенно добави пластовете боя. Използваше проста палитра и техниката му на рисуване беше изключително прецизна. Докато дните бавно течаха, лицето на Радек изплува отново, и то толкова ясно, колкото го бе пресъздала ръката на майка му.

Работеше до ранния следобед, после правеше почивка и се разхождаше до Университетската болница „Хадасах“, където — след месец в безсъзнание — Ели Лавон показваше признаци, че може да излезе от комата. Габриел присядаше до приятеля си за около час и му разказваше за хода на делото. След това се връщаше в апартамента и работеше до мръкване.

В деня, когато завърши доклада, той се мота в болницата до свечеряване и се случи там тъкмо когато Лавон отвори очи. Известно време Ели се взира невиждащо в пространството, после старото любопитство се върна в погледа му и той заразглежда, премигвайки, непознатата обстановка на болничната стая, преди най-накрая да спре очи върху лицето на Габриел.

— Къде сме? Във Виена?

— В Йерусалим.

— Какво правиш тук?

— Работя по един доклад за Службата.

— За какво?

— За залавянето на нацисткия военнопрестъпник Ерих Радек.

— Радек?

— Той живееше във Виена под името Лудвиг Фогел.

Лавон се усмихна.

— Разкажи ми всичко — прошепна той, но преди Габриел да успее да каже и дума, отново изгуби съзнание.

* * *

Когато Габриел се върна в апартамента същата вечер, лампичката на телефонния секретар премигваше. Той натисна бутона „Старт“ и чу гласа на Моше Ривлин:

Затворникът от Абу Кабир иска да поговорите. Аз бих му казал да върви по дяволите. Решението е твое.

40. Яфа, Израел

Затворът беше обграден с висока стена с цвета на пясъчника, обточена по краищата със спирали от бодлива тел. Рано на следващата сутрин Габриел се представи на външния вход и незабавно бе приет. За да стигне до вътрешността, трябваше да мине през ограден участък, който много му напомни за Пътя за рая в Треб-линка. На другия край го чакаше надзирател, който мълчаливо го въведе в осигурителната камера, после в стаята за разпити — без прозорци и с голи стени от пенобетон. Радек седеше неподвижно до масата, облечен за свидетелстването си в строг черен костюм и с вратовръзка. Стиснатите му в юмруци ръце, оковани в белезници, лежаха на масата. Той поздрави Габриел с почти незабележимо кимване, но остана седнал.

— Махни му белезниците — каза Габриел на надзирателя.

— Това е против правилника.

Габриел изгледа надзирателя и минута по-късно белезниците ги нямаше.