Смарагдовозелено

Оттласна се от вратата и се приближи към мен. Изведнъж изпитах непреодолимото желание да го утеша.

— Съжалявам, че... те накарах да се тревожиш толкова. Но наистина си мислех, че ще умра.

— И аз си помислих същото.

Той преглътна тежко и направи още една крачка към мен.

Въпреки че Ксемериус отдавна бе отлетял при своя пианист, мозъкът ми без проблем възпроизвеждаше част от евентуалните му коментари. „Искрящият му зелен поглед възпламеняваше сърцето й под пикливо-жълтата риза. Сгушена до гърдите му, тя позволи на сълзите й да потекат.“

О, боже, Гуендолин! Можеш ли да го раздаваш още малко по-истерично?

Вкопчих се още по-здраво в ръба на бюрото.

— Но ти трябваше да знаеш по-добре какво се случва с мен — изтъкнах. — Все пак следваш медицина.

— Да, и точно затова ми беше ясно, че ти... — Гидиън спря пред мен и за разнообразие този път той хапеше долната си устна, което веднага ме разчувства. Той бавно вдигна ръката си. — Острието на шпагата беше проникнало толкова дълбоко в теб. — Той разтвори доста широко палеца и показалеца си. — Една малка драскотина нямаше да те накара да припаднеш. А и цветът веднага се отдръпна от лицето ти и по челото ти изби студена пот. Затова бях наясно, че Аластър трябва да е засегнал някоя голяма артерия. Ти умираше от загуба на кръв.

Взирах се в ръката му, вдигната пред лицето ми.

— Ти също видя раната, наистина е безобидна — казах и се прокашлях. Близостта му се отразяваше на гласните ми струни. — Това... трябва да е... може би се е дължало просто на шока. Знаеш как е, внушила съм си, че съм сериозно ранена, и затова е изглеждало така, сякаш...

— Не, Гуени, не си си го внушила.

— Но как е възможно накрая да ми остане само тази малка драскотина? — прошепнах.

Той отпусна ръката си и закрачи напред-назад из стаята.

— Първоначално и на мен не ми беше ясно — отвърна той бързо. — Изпитвах такова... облекчение, че си жива, че убеждавах сам себе си как всичко си има някакво логично обяснение. Но по-късно, под душа, изведнъж ми просветна.

— Аха, ето как стоят нещата. Аз все още не съм си взела душ. — Отлепих скованите си пръсти от ръба на бюрото и седнах върху килима. Сега беше много по-добре. Поне коленете ми не трепереха повече. Облегнала гръб на леглото, погледнах нагоре към него. — Трябва ли да обикаляш наоколо като някой затворен в клетка лъв? Съвсем се изнервям.

Гидиън застана на колене точно пред мен на килима и постави длани на раменете ми, без да се съобразява с факта, че от този миг насетне не бях в състояние да го слушам внимателно, а вместо това ме занимаваха абсолютно незначителни мисли като: „Дано поне да мириша добре“ и „Не трябва да забравям да дишам“.

— Познато ли ти е чувството, когато започнеш да решаваш судоку и откриеш онова единствено число, благодарение на което всички други квадратчета се попълват съвсем лесно? — попита той.

Кимнах колебливо.

— От дни наред си блъскам главата над толкова много неща, но едва тази вечер... открих онова магическо число, разбираш ли? Отново и отново прочитах онези документи, толкова често, че почти ги научих наизуст...

— Какви документи? — прекъснах го.

Той ме пусна.

— Документите, които Пол получи от лорд Аластър в замяна на родословните дървета. Пол ми ги даде, и то в деня, в който ти беше на разговор при графа. — Той се усмихна накриво, когато видя почудата, изписана върху лицето ми. — Щях да ти разкажа за това, но ти беше прекалено заета да ми задаваш странни въпроси и накрая избяга, дълбоко засегната. Не можах да те последвам, защото доктор Уайт настоя да се погрижи за раната ми, спомняш ли си?

— Това се случи едва в понеделник, Гидиън.

— Да, вярно. На човек му се струва, че е минала цяла вечност, нали? Когато най-сетне успях да се прибера вкъщи, ти звънях през десет минути, за да ти кажа, че те... — той се прокашля, а после хвана ръката ми в своите — ...за да ти обясня всичко, но през цялото време ми даваше заето.

— Да, точно тогава разказвах на Лесли какъв подъл мръсник си. Но знаеш ли, ние имаме и стационарен телефон.

Той не обърна внимание на коментара ми.

— Между набиранията започнах да чета документите. Ставаше дума за предсказания и бележки от личния архив на графа. Документи, които пазителите не познаваха. Които той напълно умишлено е скрил от собствените си хора.

Въздъхнах.

— Нека да позная. Още глупави стихчета. И ти не си разбрал нито дума.

Гидиън се наведе напред.

— Не — отвърна бавно. — Точно обратното. Всичко беше доста недвусмислено. Там пише, че някой трябва да умре, за да може Философският камък да прояви пълното си действие. — Той ме погледна право в очите. — И този някой си ти.

— Аха. — Не бях толкова впечатлена, колкото вероятно трябваше да бъда. — Значи, аз съм цената, която трябва да бъде платена.