Следите остават

— Другарю полковник, а откъде знаете че съм тука! — запита внезапно Пешо.

— От Юлия… Чакай един момент!

Щом набра номера, от—другата страна незабавно се обадиха, сякаш бяха чакали там с ръка на слушалката.

— Другарят Андреев ли е? — попита полковникът, като си преправяше шеговито гласа. — Моля говорете!

После като се обърна, пъхна ласкаво слушалката в ръцете на Пешо.

— Дръж!

Дълбоко развълнуван и смаян от неочаквания ход на събитията, Пешо взе слушалката и я долепи до ухото си.

— Татко… — каза той тихо, с прегракнал глас — аз съм.

В СИГУРНИ РЪЦЕ

През тая нощ почти никой не можа да спи. Само Юлия бе изпратена с една от колите до дома. Преди да тръгнат, стана спор как да влезе в апартамента — през входа ли, или отново през прозореца. Разбира се, Юлия настояваше енергично през прозореца! Полковникът се развесели, играта му хареса.

— Така да бъде — каза той, като потупваше бащински момиченцето по слабичките плещи. — Само че утре ще кажем на татко ти, не може иначе!

— Моля ви се, другарю началник, не му казвайте! — примоли се Юлия с безпомощен изглед.

— Как може да не му кажем! — усмихна се сдържано полковникът. — Длъжни сме да му кажем!

Юлия се сбогува с Пешо, който трябваше да отиде с другата кола в Министерството. Съвсем внезапно тя му протегна тясната си бяла ръчичка през сваленото стъкло, очите и плувнаха в сълзи.

За пръв път им се случваше да се ръкуват така, като възрастни?

— Ти не ми се сърди! — каза тя почти разплака—на. — Виж, че не съм виновна!

Пешо смаян усети, че и неговите очи го сърбят.

— Аз да ти се сърдя? — възкликна той развълнуван. — Няма за какво да ти се сърдя!

Колата потегли. След малко на пустата улица, където живееше Юлия, един случаен минувач видя отдалече необикновена гледка: двама млади офицери със сини шапки и двамата доста смутени от необикновената си мисия, помогнаха на едно момиченце да се прехвърли през прозореца в стаята си.

Като влезе вътре, Юлия внимателно се ослуша. Тихо! Тя махна с ръка на двамата си нови приятели, които продължаваха да гледат отдолу, усмихна им се и изчезна в мрака на стаята След малко по улицата запърпори тихо моторът на колата им.

През това време Пешо вече подробно разказваше в кабинета на полковник Филипов историята па подхвърления ключ. Полковникът често го прекъсваше, разпитваше понякога за най-малките дреболии, задаваше допълнителни въпроси. През цялото време един стенограф старателно записваше целия разпит или по-точно целия разговор. За полковника не остана скрито почти нищо — дори най-дребния продавач, при който Тороманов се беше отбивал, или пък промените в тоалета на госпожа Тороманова.

На първо време две обстоятелства привлякоха повече вниманието на полковник Филипов — посещенията на Тороманов в антикварната книжарница и среднощното му пътуване с кола. Докато разчепкваха най-малките случки и епизодчета от антикварната книжарница, телефонът позвъня. Полковник Филипов вдигна слушалката, послуша известно време с невъзмутимо изражение, после късо разпореди.

— Добре! Продължете издирванията!

След това, като погледна момчето, замислено добави:

— Тороманов е офейкал заедно с жена си! Друго, разбира се, не можеше и да се очаква!

Що се отнася до колата, с която Тороманов бе пътувал през нощта, Пешо можа да му даде пълни подробности за всичко — марка, модел, външни белези — освен за номера. Колкото и да му се виждаше чудно, номера той бе забравил, макар да помнеше някои цифри. Стана нужда да викат посред нощ Чарли и един офицер замина с кола, за да го вземе от квартирата му.

— Тоя въпрос е извънредно важен! — каза сериозно полковник Филипов, сякаш разговаряше с някой от помощниците си — Според мене диверсантите са избягали от града с кола! Предполагам, че това е същата кола, с която е пътувал Тороманов!

— Не чух никакъв шум от мотор! — каза Пешо. — Аз се вслушвах много внимателно, дори чух как отвориха и затвориха долната врата, но никаква кола не мина!

Полковникът се усмихна.

— Нищо чудно — отвърна той. — Бандитите са взели мерки пътуването им с кола да остане в тайна! Те обаче не са съобразили една дреболия!

Очите на Пешо заблестяха от любопитство.

— А на мене ще ми кажете ли каква?

— Разбира се, наля си мой помощник! Те не са съобразили дъжда! Пък и надали са очаквали да те намерим в апартамента още тая нощ…

— Как тъй дъжда? — не разбра Пешо.

— Много просто! Колата, която е взела диверсанти—те, е спряла не пред кооперацията на инженер Дончев, а на съседната напречна улица, за да не чуеш шума на мотора! Докато е чакала, е завалял лек дъждец — има—няма пет минути! После колата си е заминала! Разбираш ли?

Пешо мисли само един момент, после възбудено възкликна:

— Разбрах! Колата е тръгнала, а там, където е била, мястото е останало сухо!

— Браво! — искрено възхитен, се обади полковникът и потупа момчето по гърба. — Браво, така е.

Пешо целият поруменя от похвалата.