Следите остават

Тогава къде бе изчезнала колата с престъпниците? Оставаха две възможности. Първата от тях бе, че колата е изчезнала някъде по малките междуселски пътища, като е избягвала грижливо контролните пунктове. Втората възможност се виждаше на полковник Филипов по-вероятна: колата се крие някъде в близката околност на София или най-малкото между двата съседни по шосето контролни пунктове. В подкрепа на тона предположение идваше и следният факт: колата на диверсантите бе пристигнала пред дома на инженер Дончев много скоро след нейното възможно повикване.

Вероятната картина на бягството се рисуваше на полковник Филипов така: след като залавят момчето, диверсантите разбират, че техният престой в града е вече много опасен и решават същата нощ да избягат. По телефона те извикват колата да дойде и да ги вземе. Леката кола пристига, взима ги, след това се отбива при Тороманови, взима и тях и изчезва по същото шосе, по което е влязла в града. Разбира се, връзката е могла да стане вместо чрез телефона с радиопредавателя, ако колата на диверсантите е имала също така радиопредавател, но това се виждаше на полковника по-малко вероятно. Цялата тая операция бе траяла приблизително два часа — твърде къс срок за да може колата да пристигне отдалече в града, да натовари пасажерите си и отново да изчезне.

След като стигна до това заключение, полковникът стовари почти цялата тежест на издирването върху района на шосето и близките до него селища. Особено внимание той обърна на телефонните центрове, от които шофьорът на леката кола би могъл да приеме нареждането да тръгне веднага за града. Но въпреки най-грижливите издирвания неговите хора не можаха да открият ни най-малката следа от изчезналия автомобил — нищо, което да им покаже, че са на верен път. Никой не беше видял автомобила, никой не беше чул нищо съмнително, никаква следа от автомобилни гуми по меките пътища не ги окуражи в техните издирвания. Преследването на диверсантите като че ли доби съвсем безнадежден вид, но полковник Филипов, верен на своя търпелив и твърд характер, нито за миг не се отчая, нито за миг не се сломи у него вярата в сполучливия край на делото.

До задънена улица стигна и следствието със заловения в антикварната книжарница шпионин, Той не отрече вината си. Още при първия разпит книжарят разказа всичко, което знаеше, но то не беше много. Един непознат човек донасял често в антикварницата книги, в чиято подплата били скрити шифровани сведения. Книжарят бил длъжен да ги предава на Тороманов, на който дори не знаеше името, а Тороманов от своя страна — както предполагате полковникът — ги е отнасял в квартирата на инженера. Там по всяка вероятност сведенията са били препращани с радиопредавателя на вражеската централа. Сам продавачът не знаеше нищо нито за нелегалната квартира, нито за леката кола, нито за бъдещите намерения на диверсантите.

Така изминаха в безплодни дирения пет дена.

През тия пет дена и момчетата не се чувствуваха добре. Преследването бе свършило, но обикновените игри вече не ги задоволяваха. Друго е да кроиш остроумни планове, да разгадаваш трудни загадки, да следиш опасни престъпници, а пък съвсем друго е да седиш върху някаква кофа за боклук и да сваляш мними вражески самолети. Момчетата почти не играеха — събираха се в градинката или в портиерската стаичка на Коста и прекарваха времето си в приказки. Но за каквото и да приказваха, какъвто и разговор да се поведеше — неговият край неизбежно стигаше до това, което наскоро бяха преживели. Те си спомняха различни епизоди, обясняваха си разни случки, които тогава им се струваха необясними и скрито тъгуваха, че всичко това бе свършило.

Когато разговорът се изчерпваше, те тръгваха на далечни разходки — било в парка, било покрай коритото на реката. Тия разходки като че ли бяха по-весели, но и в най-веселите моменти Пешо чувствуваше в поведението на другарите си известна сдържаност. Той започна да става все по-нервен и по-мрачен, често безпричинно избухваше, но никога не отваряше дума за своята голяма вина. Дълбоко в себе си Пешо бе сигурен, че дори да има някаква вина, той многократно я е изкупил със своето твърдо мъжко държание при диверсантите. Сам полковник Филипов, към когото Пешо силно се бе привързал, се държеше с него като с голям младеж, открито се възхищаваше от геройството му, хвалеше го пред неговите другари и нито с една дума или с един жест не бе го укорил за прибързаната му постъпка.