Следите остават

Юлия не знаеше как се казва улицата, на която живееха диверсантите, и стана нужда да я вземат със себе си. Две мощни коли полетяха по пустите улици, които бяха станали малко хлъзгави, защото докато Юлия беше в Министерството, навън бе превалял краткотраен дъждец. Скоро те пристигнаха на улицата и спряха край къщата. От голямата кола излязоха цяла група хора, които веднага се пръснаха на всички посоки, сякаш потънаха в земята. Полковник Филипов се обърна към Юлия.

— Ти ще почакаш тука! — каза той ласкаво. — След малко ще ти доведа твоя приятел!

— Нека дойда и аз! — каза умолително Юлия. Полковникът се усмихна.

— Ами ако почнат да стрелят?

Когато Юлия остана самичка, отново я обзе вледеняващ страх. Наистина ли ще стрелят? Какво ще стане в тая стрелба с Пешо? Тя искаше да извика, но полковникът беше вече отминал. През стъклото на колата Юлия видя, че прозорците на партерния етаж светнаха, подаде се млад мъж по пижама, с когото хората на полковник Филипов нещо заговориха. Юлия знаеше, че това е художникът, от когото трябваше да вземат ключа за уличната врата на кооперацията.

Полковник Филипов сам се изкачи по стълбището заедно със своите хора. Както винаги при подобни случаи той беше спокоен и сигурен в успеха си. Ако бандитите бяха още вътре, те нямаше да му убягнат. Те надали щяха да окажат и някаква съпротива. Винаги, когато почувствуваха над главите си желязната ръка на народната власт, бандитите ставаха меки като восък, губеха самообладание, бързо капитулираха. Макар полковникът никога да не подценяваше враговете си—, макар да воюваше с тях с пълно напрежение, все пак в себе си той ги презираше и често нехаеше срещу опасностите, свързани с живота му.

Групата спря пред вратата на инженера, Филипов позвъня дълго и настойчиво. Всички зачакаха с пръсти на спусъците на пистолетите.

Отвътре никой не отговори! В апартамента владееше мъртва тишина, сякаш там нямаше никой и никой не бе живял там в отсъствието на инженера!

Трябваше да звънят отново и отново.

Никакъв отговор!

Внезапно се отвори съседната врата, на прага се показа възрастен човек по пижама и със сърдито, все още сънливо лице Като видя военните лица, той изведнъж се разсъни, замига смутено срещу тях и забъбри някакви извинения.

— Приберете се в квартирата, гражданино! — каза учтиво полковникът. — Спете спокойно, нищо особено няма да се случи!

Смутеният човечец побърза да се прибере.

— Разбийте вратата! — заповяда спокойно полковникът. — Не можем повече да чакаме!

Полковникът пръв влезе през разбитата врата и веднага завъртя електрическия ключ. Антренцето беше празно, но се намираше в безпорядък, по мозаичния под се търкаляха остатъци от разбита бутилка, миришеше остро и неприятно на непроветрено и на алкохол.

— Коняк! — определи безпогрешно полковник Филипов, макар сам да не пиеше.

В антрето имаше три врати. Дясната беше голяма, почти цялата в матирано стъкло, навярно вратата за апартамента. Вляво вратата беше обикновена, кухненска, също с малко матирано прозорче. Третата врата беше точно срещу входа, доста тясна, цялата бяла и навярно — помисли полковникът — вход за банята. Той реши, че банята ще бъде първото предмостие в чуждия апартамент и решително натисна вратата. Тя се отвори веднага, но той усети, че удари в нещо меко и податливо, сякаш бе блъснала човек.

Полковникът изтръпна. Така би се блъснала вратата, ако зад нея имаше чувал с дрехи или пък човешки труп!

Човешки труп!

Той трескаво отвори електрическия ключ и само с един поглед обхвана цялото тясно бяло помещение. На мозаичния под наистина лежеше човешка фигура, здраво обвързана с въжета Шили още по-точно, момчешка фигура. Устата му бяха обвити с бяла салфетка, но очите му гледаха към полковника с нерадостен, мрачен поглед, сякаш не идваха да го освободят, а да го арестуват.

Само с един жест полковникът свали салфетката и коленичи развълнуван пред момчето.

— Бандитите избягаха — каза съкрушено Пешо. Полковникът веднага разбра какво става в душата на момчето и като се понасили да сподави своето собствено огорчение и разочарование, каза усмихнат:

— Нищо, тоя път няма да избягат далече!

Двама от помощниците му се спуснаха и веднага развързаха момчето.

— Тук в банята имаше радиопредавател! — каза Пешо. — Съвсем малък, можеш да го носиш под мишница.

Полковникът кимна:

— — Това вече разбрах… А отдавна ли избягаха диверсантите?

— Най-малко един час! — отвърна Пешо глухо. Полковникът се замисли за миг, после попита:

— В къщата има ли телефон?

— Не зная, другарю полковник… бил съм само в банята…

— Ела с мен.

Двамата преминаха в хола. Широката, елегантно мебелирана стая бе така разхвърляна, сякаш през нея бе минала бурна лятна вихрушка. Както в антрето тук вонеше нетърпимо на непроветрен въздух, алкохол, непрано бельо. По пода се търкаляха празни бутилки, станиолови обвивки за шоколад, угарки, изпокъсани вестници и повече от всичко друго парчета хляб и салам. Като се огледа, полковник Филипов забеляза телефона и с радост констатира, че не е повреден.

Той отиде до него и започна бързо да набира някакъв номер.