Следите остават

Русият диверсант сам знаеше това по-добре от него, и все пак беше решително против убийство. Цялата работа беше в това, че двамата му помощници имаха тежки присъди от местната власт. За тях нямаше вече път назад. Неговото лично положение обаче не беше така безнадеждно. Дори да го заловяха, той щеше да се отърве с някоя така или иначе поносима присъда, докато убийството на момчето щеше да го изпрати направо на бесилото. Но можеше ли да им каже това? Не можеше! От друга страна, вярата му в добрия изход на цялото предприятие след дългото доброволно затворничество в апартамента на инженера бе вече силно намаляла.

— Не съм съгласен да го убиваме! — каза той решително.

— Не бива да забравяме, че тук ние имаме не само подривни задачи, но и политически! Ако убием момчето, тяхната пропаганда ще — използува това, за да настрои против нас целия народ!

Как си мислите вие това — зверски убито момче! Ами нали и най-простият зарзаватчия ще настръхне! Не, не съм съгласен!

— А съгласен ли си сами да си сложим врата на дръвника? — сърдито избоботи диверсантът с грубото лице. — На това пък аз не съм съгласен.

— Нито пък аз! — добави сухо майорът.

Русият диверсант погледна часовника си със светещия циферблат и се обърна към майора:

— Ти върви веднага на предавателя! След малко ще те търсят!

Майорът бързо стана от мястото си.

— Какво да предам?

— Предай, че групата поради непредвидени обстоятелства ще замине за обект 14 тая нощ, вместо утре през нощта. И като помълча един миг, обърна се към диверсанта с грубото лице:

— Върви и ти да му помогнеш с шифъра! Аз ще се свържа веднага с Б8 и ще уредя нашето заминаване!

Двамата диверсанти станаха от местата си и обзети от тревожно нетърпение, бързо се упътиха към банята. Русият мъж постоя още половин минута на мястото си, после едва чуто въздъхна и тръгна към телефона. Непредвидените събития въпреки привидното му спокойствие се бяха отразили зле на неговото самочувствие.

ЮЛИЯ ДЕЙСТВУВА

Мъчително и страшно беше за Юлия да чака в запустелия двор. Скрита между храсталаците, тя потреперваше от среднощната хладина и от лошите мисли, които преминаваха през ума и. Понякога някоя птица изпърхваше между тъмните клони на дърветата, понякога котка скачаше внезапно върху перваза на оградата и Юлия замираше уплашена на мястото си. Но в тия минути повече от всичко друго тя се страхуваше за своя малък приятел, който така странно бе изчезнал в голямата бяла къща. Какво се бе случило с него? Защо не излизаше? Макар да и бе съвсем трудно в тия страшни минути да мисли спокойно, тя разбираше, че няма никакви разумни причини да се бави дълго вътре. Колко време е нужно, за да провери дали ключът отваря вратата? Сигурно не повече от пет минути. Досега бяха минали много пъти по пет минути, а от него нямаше никаква следа.

Къде изчезна той? Жив ли беше или му се бе случило вече някакво непоправимо нещастие?

Разкъсвана от противоречиви мисли, тя чакаше зад оградката и не сваляше поглед от входната врата. Ами сигурно ли е, че е влязъл наистина в къщата! Не може да бъде сигурно, тя не го е видяла! Но къде може да отиде той в късния нощен час? Дали не му е дошло на ума да извести незабавно милицията — още тая нощ да я извести предвид някаква опасност? И това беше възможно, но тя не вярваше. Тя чувствуваше, че той е вътре — в голямата бяла къща, и тръпнеше от страх! Какво му се е случило, защо не излиза?

Най-после Юлия разбра, че е опасно и безсмислено да чака повече тука. Ако с него се е случило нещастие, тя е длъжна да му помогне, да го спаси! Макар да разбра ясно това, все пак и беше необяснимо трудно да се откъсне от мястото си. Струваше и се, че щом тръгне нанякъде, там горе ще се случи някакво невъзвратимо страшно нещастие, което вече никой няма да може да поправи. Да, по-хубаво е веднага да изтича в милицията, да предупреди, да извика помощ, но въпреки това нямаше воля да помръдне от мястото си и да свали поглед от неподвижната врата!

Така измина още четвърт час. Най-после, като напрегна цялата си воля, тя бавно излезе от дворчето. Вратата беше все така неподвижна, прозорците на инженера все така тъмни. Но къде да търси помощ? Къде има милиционерски участък? Внезапно тя си припомни, че момчетата се готвеха да отидат в Министерството на вътрешните работи. Там сигурно има дежурен началник — бе казал някой. Добре, ще отиде там. Юлия знаеше къде се намира грамадното масивно здание на Министерството, но сега и беше трудно да се ориентира. Излезе на трамвайната линия, огледа се на всички страни и разбра: ще върви все по линията и ще стигне до една малка градина — там насреща е самото Министерство.

Докато бързаше с все сила по безлюдната улица, задухаха къси вихрушки, из въздуха се понесоха парчета хартия. След малко закапаха и самотни едри капки дъжд, но скоро престана. След четвърт час Юлия пристигна до градинката и като зави на ъгъла, срещу нея изникна грамадната каменна фасада на Министерството. На две места светеха прозорци и Юлия окуражена забърза нататък.