Щамът Андромеда

Стоун не познаваше добре Хол, чудеше се какво ли е казал, като са му съобщили за тревогата. Той не можеше и да предполага, че имаше голямо забавяне при осведомяването на останалите от групата. Не знаеше например, че патологът Бъртън беше уведомен едва в пет часа сутринта, а Питър Ливит, микробиологът — чак в шест и тридесет — в момента, когато пристигна на работа в болницата.

А Хол беше повикан в седем и пет сутринта.

По-късно именно Марк Хол беше казал: „Страшна история. В миг като че ли някой ме грабна от най-обикновеното всекидневие и ме хвърли в най-необикновения свят.“

В шест часа и четиридесет и пет минути Хол се миеше в предоперационната стая — приготвяше се за първата си за деня операция и се шегуваше със своя асистент.

После влезе в операционната, като държеше ръцете си напред. Сестрата му подаде кърпа и той се избърса. Другият асистент вече приготвяше болния за операция, мажеше го с йод и разни други дезинфекционни препарати. Имаше и още една сестра. Поздравиха се.

В болницата Хол беше известен като експедитивен, раздразнителен, необикновен хирург. Оперираше бързо, почти два пъти по-бързо от другите. Когато работата вървеше гладко, той се шегуваше и смееше, докато оперираше, пускаше закачки по адрес на асистентите, сестрите и анестезиолога. Ако нещо не беше в ред обаче, ако вървеше бавно и трудно, Хол можеше да стане страшно раздразнителен.

Както повечето хирурзи, държеше на реда. Всичко трябваше да се прави по установения ред и по установения начин. Всяко отклонение от правилото го изваждаше от равновесие.

Всички знаеха това и когато забелязаха Ливит в галерията за наблюдение са изплашиха. Ливит включи микрофона, който свързваше галерията с операционната, и каза:

— Здравей, Марк.

Хол покриваше пациента със зелен стерилен чаршаф, като остави отвор на корема. Той погледна изненадано нагоре:

— Здравей, Питър.

— Съжалявам, че те безпокоя, но е много спешно.

— Трябва да почакаш. Почвам операция.

Той свърши с увиването и поиска скалпела. Опипа стомаха, за да види къде да започне разреза.

— Не може да се чака.

Хол спря. Остави скалпела и погледна нагоре. Последва дълго мълчание.

— Какво, дявол да го вземе, означава това „не може да се чака“?

Ливит запази спокойствие.

— Трябва да прекъснеш. Спешно е.

— Слушай, Питър. Имам пациент. Дадена му е упойка. Трябва да започвам, не мога просто така…

— Кели ще направи операцията.

Кели също беше хирург в болницата.

— Кели ли?

— Той вече се мие — каза Ливит. — Всичко е уредено. Очаквам те в съблекалнята след тридесет секунди.

И след това си тръгна.

Хол изгледа в недоумение всички в стаята. Никой не помръдна и не проговори. След минута свали ръкавиците си и излезе, като по пътя изруга високо.

Хол смяташе ролята си в програмата „Уайлдфайър“ за повече от незначителна. През 1966 година при него дойде Ливит, главният микробиолог на болницата, и в най-общи линии му обясни целта на програмата. Хол намери всичко това много забавно и се съгласи да се присъедини към групата, ако някой път имат нужда от неговата помощ, но самият той смяташе, че от „Уайлдфайър“ нищо няма да излезе.

Ливит бе предложил да му дава папките на програмата, за да го държи в течение. Отначало Хол учтиво ги приемаше, но скоро стана ясно, че изобщо няма намерение да ги чете и тогава Ливит престана да му ги дава. Хол се зарадва, защото никак не обичаше да има разни ненужни неща по бюрото си.

Преди година Ливит го беше попитал не му ли е поне любопитно да научи нещо за работата на групата, в която фактически се бе включил и която в един момент можеше да се окаже опасна.

Хол отговори:

— Не.

Сега, в лекарската стая, Хол съжали за тези думи. Стаята беше малка, без прозорци, с гардероби до стените. В средата имаше голяма машина за кафе и пластмасови чашки до нея. Ливит с унило изражение на сериозното си лице на булдог си наля една чаша.

— Кафето сигурно е отвратително. Няма една свястна чаша в тази болница. Бързо се обличай.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш първо защо? — каза Хол.

— Да, имам, имам. Бързо, обличай се, вън ни чака кола. И без това сме закъснели. Може би вече твърде много сме закъснели.

Той имаше особен, грубо-мелодраматичен начин на изразяване, който винаги дразнеше Хол.

Ливит шумно засърба кафето.

— Точно както предполагах. Как го пиете! Побързай, моля ти се.

Хол отключи шкафа си и го ритна, за да се отвори. Той се облегна на вратата, откопча черните гумени гамаши, които се носеха специално в операционната, за да предпазват от електрични заряди.

— И сега сигурно ще ми кажеш, че това е във връзка с оня проклет проект.

— Точно така — отговори Ливит, — опитай се все пак да побързаш. Колата ни чака, за да ни откара на летището, а ти знаеш какво е движението сутрин.

Хол се облече бързо, без да се замисля. Главата му беше като празна. Никога и през ум не му бе минавало, че подобно нещо можеше да се случи. Излязоха заедно с Ливит. Отвън, на слънцето, той вида спрялата военна кола, като сбъднат кошмар, доказателство, че Ливит не се шегуваше, че никой не се шегува.