СЕНКИТЕ

- Никой не е молил да се роди. - Екзекуторът повдигна тялото на Ай Ем малко по-високо. - А понякога не се моли и да умре. Ти обаче се намираш в позиция да контролираш второто, що се отнася до този мъж. И така, какво избираш? Да се съпротивляваш срещу една съдба, която не можеш да промениш, обричайки този невинен да страда дълго и мъчително? Или да изпълниш свещения си дълг, който толкова много преди теб са смятали за чест?

- Остави ни да си вървим. Пусни и двама ни да си вървим.

- Не зависи от мен. Звездите бяха ясни. Съдбата ти беше предначертана от контракциите на майка ти. В състояние си да се съпротивляваш на това толкова, колкото и на тях.

Когато Трез най-сетне се опита да стане, усети, че подът е хлъзгав. Кръв. Кръвта, която той беше пролял. А когато се изправи, трябваше да си проправи път между ужасяващата купчина тела, прекрачвайки животи, които не бе имал право да отнеме.

Стъпалата му оставяха червени дири по мрамора. Червени като рубин. Червени като сърцето на огън.

И вървяха успоредно на онези, които бе оставил преди малко, отдалечаваха се от изхода, който така отчаяно беше търсил.

Би му вдъхнало смелост, ако знаеше, че двайсет години, три месеца, една седмица и шест дни по-късно щеше да се освободи и да остане свободен дълго след това.

И вероятно би го разтърсило до дъното на вцепенената му душа, ако знаеше, че един ден щеше да се върне в палата доброволно.

Думите на палача в онази нощ се бяха оказали верни.

Съдбата бе равнодушна и неизбежна като вятъра, подхванал някое знаме - развяваше тъканта на живота насам-натам, подлагаше на прищевките си онзи, когото бе уловила в своя плен, без дая е грижа какво би искал той.

Или за какво би се молил.

1

Нощен клуб „сЕнКи”, Колдуел, Ню Йорк

НЯМАШЕ ПОЧУКВАНЕ. ВРАТАТА НА ОФИСА ПРОСТО СЕ ОТВОРИ рязко, сякаш някой я беше взривил с динамит. Или беше нахлул с джипа си. Или...

Трез „Латимър“ вдигна глава от документите на бюрото. -Роб?

...беше изстрелял гюле.

Докато вторият в командването на охраната му взе да заеква и да маха с ръце, Трез хвърли поглед над рамото му към огромното еднопосочно огледало зад командния пулт. Там долу новият му клуб кипеше от живот, хора се шляеха из преустроеното складово помещение, всяко едно от жалките копелета представляваше няколко стотачки печалба в зависимост от това, какъв точно бе неговият порок и от колко голяма доза се нуждаеше.

Днес бе откриването на „сЕнКи“ и Трез очакваше неприятности.

Но не и такива, от които един обръгнал охранител да се държи като дванайсетгодишно момиченце.

- Какво става, по дяволите? - попита Трез и като се изправи, заобиколи бюрото.

- Аз... ти... аз... онзи тип... той...

„Намери си думите по-бързичко - помисли си Трез. - Или ще ти помогна с два-три плесника.“

- Трябва да го видиш с очите си - успя да изкара най-сетне охранителят. .

Трез го последва навън и слезе тичешком по стълбите. Кабинетът му се заключваше сам, не че той държеше някакви тайни в него. Имаше обаче един-два готини кожени дивана, както и оборудване за видео наблюдение, които можеше да бъдат задигнати, пък и не обичаше да му навлизат в личното пространство.

- Мълчаливия Том се опитва да овладее положението - надвика шумотевицата Големия Роб, когато слязоха на приземния етаж.

- Да не е химически разлив?

- Не знам какво е.