Само напред

Както се оказа, нещата се подредиха. Понякога и това се случва. Звъннах на хората, с които трябваше да се срещна и ги осведомих, че съм абсолютен глупак. Намерих къде да прекарам нощта и тръгнах на другата сутрин. Връзката с момичето, на което много държах, се провали за добро, но продължихме познанството си и успяхме да останем приятели.

Но в онази сутрин, докато треперех до телефона, изпитах ужасен страх, почувствах се непоправимо самотен и изгубен. Това чувство никога след това не ме напусна. То винаги е тук, дълбоко под повърхностната духовитост и озъбените мисли. Когато се събудих и открих, че отново съм в Страната на Звездите и усетих интуитивно, че Окланд го няма, тези чувства изплуваха на повърхността и за миг бях отново самотно момче на двайсет и две, млад мъж, който отдавна преди това бе умрял.

* * *

Изхвърчах от стаята. Някой бе спал в другото двойно легло. Нямаше нужда да питам, за да разбера, че е бил Окланд и че вече го няма в Страната на Звездите. На това място човек усеща тези неща. Знаете какво имам предвид — били сте там.

Един прислужник в бяло ме повика, докато тичах надолу по стъпалата, но не му обърнах внимание, защото щеше само да ме отвлече от целта ми. Трябваше да намеря Окланд, при това по най-бързия начин. Ако не успеех, щеше да умре.

Не можех да отричам повече, че Рейф се бе активирал отново, колкото и трудно да бе това за възприемане и разбиране. Никой и нищо не биха могли да ме върнат обратно в Страната на Звездите. Само един човек притежава силата и омразата, които се изискват за това. Нещо в ума ми се бе опитало да ме предупреди, че някой иска да влезе там, някой, който ме познава много добре. Има само един човек, който ме познава отпреди всичко това. Съжалявам, но не бях абсолютно искрен с вас. Има много неща, които не знаете за мен, а сега нямам време да ви ги разказвам.

Стигнах първия етаж и завих зад ъгъла към приемната на Краля. Опитах се да се успокоя с факта, че сега поне Джи знае за появата на Рейф. Надявах се, че се е добрал до Зенда навреме и че е разбрал за кое място му говоря — най-безопасното за тях. Искаше ми се да имах повече време, за да се уверя, че са стигнали там, време да се подготвя. Но времето никога не ми стигаше.

Влязох в приемната и спрях. Кралят отново седеше на трона си и пушеше, отново изтърсваше пепелта си в голям хотелски пепелник. Нямаше никой друг в залата. Той ме погледна с благоволение, когато застанах пред него задъхан. Забелязах, че пепелникът има емблема. Беше ми позната. Разбута стари спомени. Приближих замислен напред, наведох се, опитах да си спомня. Нещо свързано с хотел, сувенир, виновност…

— Е?

Изправих се стреснат и объркан. Кралят ме гледаше втренчено. Изглеждаше неуместно доволен от нещо.

— Ъ-ъ… Добро утро, Ваше сиятелство — запелтечих потен аз. Малък стъклен пепелник с емблема на него. Чувство за вина. Жена…

— Имате ли представа колко е часът? — попита ме Кралят с копринено спокойствие. Не знаех. Мразя да нося часовник. — Единадесет часа е, Старк. Единадесет часа. Знаеш ли какво означава това?

Поклатих глава. Опитах се да прочистя мислите си и да отговоря на въпроса.

— Изпуснахте си автобуса! — изграчи триумфално Кралят. — Замина! Не е тук! Вече е история!

Изведнъж стотици хора запяха. Извърнах се и видях, че навсякъде по ъглите и зад завесите се крият хора. Обрик беше там, жените в бели халати, група Пуфита, благородници, редици от слуги и войници. Пееха:

— Чао, чао, автобусе, чао.

Когато се обърнах, те пристъпиха напред и се удвоиха. Смееха се и ме сочеха. Погледнах изплашен към Краля, но той също се смееше. Извърнах се отново да посрещна тълпата. Все така ме сочеха и се смееха. Затананикаха:

— Виждаме ти задника, виждаме ти задника!

Погледнах надолу. Бях гол. Поставих ръце отпред и отново се обърнах към Краля. Той все още се смееше, по-силно и по-силно. Тялото му се тресеше така, че не успявах да видя главата му.

Една от Пуфитата смъкна халата си и го хвърли към мен, но той не ме достигна. Просто изчезна във въздуха. Всички се засмяха. Погледнах стомаха й. Видях изрязан с нож символ. Кръвта все още капеше и закриваше очертанията, но виждах, че е същата емблема като на пепелника.

Вина.

Чуха се викове от тълпата, извиха се над песента.

— Мис, може ли да видим гордостта на Старк!

Пуфито пристъпи крачка напред и застана на няколко ярда от мен. Плачеше и ми крещеше. Лицето й бе погрозняло от болка. Сива хрътка на бляскава каишка изскочи от тълпата и седна до нея — ближеше капките кръв от пода.

— Пропусна изпитите, Старк. Започнаха в девет, не знаеше ли? Не ти ли казахме? Пропусна ги!

Чу се тих пукот от дребни бели неща край главата на кучето. Зъбите на Краля хвърчаха от устата му, докато той се превиваше, гърчеше и квичеше от смях — смях, който разкъсваше гърлото и дробовете му.

— Старк те желае, Мис!