Само напред

— По дяволите — каза той.

— Вие тримата трябва да се скриете някъде. Някъде на сигурно място.

Страхът на Джи прерасна в неконтролируем гняв.

— Хайде, Старк, знаеш, че е невъзможно. Ако, ако… — той се опита да каже името. Още веднъж Снед погледна брат си. Поведението на Джи го караше да осъзнае, че наистина става нещо лошо. — Ако Рейф е по следите ни, нито едно шибано място не е сигурно!

— Знам — креснах аз. — Но какво друго мога да ти кажа? Със Зенда сте в голяма беда. Знаеш това. Опитвам се да измисля кой стои зад всичко, защото знам, че истинският отговор е невъзможен.

— Добре, значи е Рейф. Трябва да е той. Исусе! — Джи се изправи и се олюля към другата страна на стаята.

— Налага се да се скриете. Трябва да си вдигнете задниците оттук и да се покриете някъде далеч. Той сигурно знае къде живеете.

— Но къде? Не можем да отидем до Идилия.

— Не — казах бързо. — Не ходете там, не и сега.

— Къде тогава? Хайде, Старк, това е твоят Департамент. Твоят шибан кошмар. Какво, по дяволите, правим?

Изведнъж ме обзе лошо предчувствие. Джи като че ли го усети по изражението на лицето ми. Станах. Снед ме последва. Властните му черти бяха придобили странен вид.

— Какво? Какво означава това?

— Не мога да ви кажа къде да отидете! — изкрещях аз.

— Защо?

— Просто не мога. Ако го направя, той ще разбере. — Джи и Снед ме гледаха. Можех да видя по лицата им, че става нещо. Започнаха да се отдалечават от мен. Снед залитна към един стол. — Просто вървете. Някъде на сигурно място. Някъде, където никой няма да ви види. Хайде, вървете! Майната ви! ТРЪГВАЙТЕ!

Снед вече бе стигнал вратата и със замах я отвори. Погледна за миг назад към мене и осъзнах, че лицето му изглежда странно, защото за пръв път го виждах изплашен. Знаех какво вижда и не бях изненадан — той виждаше някой, когото е познавал в съвсем друга светлина. Струваше му се, че съм загърбил нещата зад мен, че се откроявам като дърво пред буреносни облаци.

Джи побягна към вратата и бутна брат си през нея. Преди да я затръшне, той се обърна и също ме погледна. Лицето му ме накара да се почувствам по-добре за миг. Чувствах как в този момент вятърът се вдига зад мен. Знаех, че сигурно ме обгръща бледа светлина и приличам на евангелски образ. Но Джи беше там. Той бе ужасѐн, но стоеше там. Джи бе скала и старият гняв набираше сили под страха в него. Кимна ми.

— Ще я измъкна оттам — каза той. — И ще чакаме. Късмет. — Побягна след брат си, а аз зачаках това, което идваше. Не чаках дълго.

* * *

Обърнах се на другата страна. Пъхнах ръка под възглавницата, поех с удоволствие хладината й. Чувах чуруликането на птички отвън. Знаех, че съм се успал. Още един миг се порадвах на топлината и уюта на меките завивки в сутрешната хладина. После отворих очи. Грапавото стъкло на извития каменен прозорец в стената отсреща придаваше призматичен ефект на утринната светлина и хвърляше цветни ленти по камъните на пода. Някъде отдолу в замъка се чу тръба. Долетяха и оживените гласове на войниците в двора.

Тогава разбрах. Бях се върнал в Страната на Звездите и бях закъснял.

Седемнадесет

Преди много време, когато бях млад и все още се надявах, че ще стана музикант, една сутрин се събудих в хотелска стая. Гледах със замъглен поглед дигиталния часовник на нощното шкафче през гъста мрежа от болезнена умора и разпадащ се махмурлук. Осъзнах, че е десет часа, а бях настроил будилника за седем. Смътно си спомнях нещо като звън.

Изведнъж се разсъних с поразяваща яснота. Изстенах на глас от отчаяние и се изстрелях от леглото по най-бързия начин. Главата ми плуваше и пулсираше, докато се тътрех към банята като ранен жерав. Взех си душ. Мозъкът ми туптеше в буреносна скръб. Събрах си нещата, грабнах телефона и се обадих в автогарата.

Накараха ме да чакам двайсет минути. През това време напълних един стъклен пепелник с разкривени фасове. Когато ме свързаха, научих това, което вече знаех, това, което бях разбрал веднага щом се бях събудил — бях изпуснал автобуса.

Не ви се струва кой знае какво да изпуснеш автобус, нали? О’кей, оказах се заклещен в градче, където никого не познавах, без пари за следващата вечер. Но не е кой знае какво, нали? Лошото беше, че няма да пристигна там, където отивах, а трябваше да се срещна с хора, които не бях виждал дотогава. Те учтиво ми бяха предложили гостоприемството си. Не бях сигурен дори, че имам телефонния им номер, за да ги уведомя, че няма да пристигна. Все пак и по-лоши неща се случват.

Работата бе, че бях в чужбина. Прекарвах първата си самостоятелна ваканция и за пръв път никой не се грижеше за мен, никой не ми казваше какво да правя.

Приятелите, с които прекарах предишната седмица, вече бяха напуснали града. Чувствах се много объркан и виновен заради едно момиче, което също си бе отишло. Бе ме оставила да се чудя какво се е случило между нас и какво означаваше случилото се. Но едно нещо със сигурност знаех — че на хиляди мили от мен има някой, който с право може да ме презира. И че той е последният човек на света, когото исках да нараня.