Само напред

— Бихте ли спрели да стреляте по нас, моля ви? Нещата и така са достатъчно трудни.

— Това си е ваш проблем. Вие ни нападате. Какво си мислите, че трябва да направим, да ви постелем червен килим ли?

Край бузата ми изсвири стрела.

— Ние не ви нападаме. Исусе, само двама сме!

— Не ни интересува!

— Вижте! — вбесих се аз. — Не знаете ли кой съм?

— Не — отвърнаха ми. — Трябва ли?

— По дяволите — измърморих си, а после извиках: — Кой ръководи всичко това?

— Аз.

— О! — Увесих глава за миг. Дадох знак на Окланд да продължи катеренето и го последвах, крещейки.

— Тук ли е Кралят? — рискувах с друг въпрос.

— Разбира се. Това е Врящият замък.

— Мога ли да говоря с него?

— Не. Има среща.

Една стрела се удари в колоната над мен и ме перна по бузата.

— Съжалявам — каза гласът. — Отново е време за врящо масло.

Погледнах нагоре. Черният казан вече бе наведен надолу от ръба на колоната. Окланд зави към другата й страна.

— Не, недей! — извиках му аз — Почакай за момент! Хрумна ми нещо.

— Дано да е интересно.

— Такова е. Виж, върви при Краля и му кажи, че съм Старк, о’кей?

— Какво да му кажа?

— Че съм Старк.

— Съжалявам, но трябва да говорите по-високо. Маслото ври точно до мен.

— Че съм Старк! — изкрещях аз.

— Какво си?

— Аз! Аз съм Старк!

— Е и?

— Просто му кажи, ще го направиш ли?

Друго копие профуча наблизо.

— Ами, не знам — отговориха ми. — Откъде да съм сигурен, че няма да се превърнете в глутница от двайсет хиляди побъркани варвари или племе монголски войници, тръгнали да грабят?

— Гарантирам! — Изкрещях сподавено. — Това няма да се случи!

— Хм. — Главата изчезна за миг. Дочух разгорещено обсъждане. Съвсем случайно и двамата с Окланд погледнахме надолу към земята. Беше далече. Главата отново се появи.

— О’кей — каза войникът. — Ето какво ще направим. Ще опитам да говоря с Краля. Ще видя какво ще каже. Между другото, съжалявам, но приятелите ми ще трябва да продължат да стрелят по вас, за всеки случай. Съгласни ли сте?

— Исусе, добре, но побързай! Можеш ли да задържиш маслото?

— Ъ-ъ… да, добре. Но само докато се върна. Това ми е любимото занимание.

Главата изчезна зад укреплението. Последва кратко затишие, после огънят от стрели бе възобновен. Минахме в задната част на колоната. Окланд бе впил нокти в стената с нарастващо отчаяние.

— По-добре да продължим нагоре.

— Май беше казал, че ще те познаят — пое си дъх Окланд и тръгна уморено нагоре.

— Те ме познаха, по принцип. — Сянка пробяга през люка над нас. Шмугнахме се отново отпред. Съвсем навреме, защото заваля градушка от камъни. Исусе!

Придвижвахме се нагоре. Обикаляхме колоната в зависимост от посоката на опасните оръжия, летящи към нас. Близо до върха лицевата част на колоната бе много по-безопасна, защото укреплението стърчеше напред и стрелците не успяваха да се прицелят добре. За нещастие нямаше начин да продължим да висим там до безкрайност, а люкът бе добре заварден.

Най-горе се сгушихме в основата. Стрелите свистяха обезпокояващо близко до нас. Някои войници висяха от укреплението, а други ги държаха за краката. С тази тактика изстрелите им зачестиха, както и камъните. Окланд едва се движеше. На мен самия ми бе трудно да продължавам да стоя в тази поза. Тогава чухме оглушително скърцане. Преместихме се към люка. Изведнъж осъзнах какво ще направят. Те все пак щяха да излеят маслото, копелетата.

— Старк, ще падна — изстена Окланд. Видях, че говори истината. Скърцането премина в стъргане. Войниците бавно накланяха казана. Успях да сграбча Окланд точно преди да полети надолу. За лош късмет трябваше да мина в задната част на колоната, за да го стигна. Погледнах огромната черна уста на казана. В същия миг си помислих, че врящото масло ще ни залее.

Тогава някой изкрещя. Казанът се олюля назад. Няколко ръце се промушиха през люка и ни издърпаха.

* * *

— Старк, привет! Макар и да съм Крал, няма начин да не изразя колко много се радвам да те видя пак.

— Йеа, ъхъ, здрасти — казах аз и леко се поклоних.

Притихналите и почтителни вече войници ни въведоха в огромна мраморна стая, украсена с разноцветна коприна. Войници и слуги в ливреи стояха чинно в коридора. Живите редици продължаваха до приемната на Краля. Минахме по дебел син килим към центъра на стаята.

Кралят седеше на голям златен трон, обграден от две кралици в бели рокли. Всяка от тях държеше по една голяма сива хрътка на каишка, обсипана със скъпоценни камъни. Една от кралиците много приличаше на Зоя, жената, която живее в моя блок, но това можеше и да не значи нищо. Понякога означава, друг път — не. Не е важно. А може и да е — не знам. Ако мисля твърде много за тези неща, ще свърша на улицата — ще събирам огризки от кофите за смет и ще крещя по колите. Зад кралиците стояха благородниците, всички със засукани мустаци, облечени в тесни копринени сака и широки къси панталони. Кралят, около четиридесетгодишен, с подстригана кафява брада, ни изгледа усмихнат за миг, докато изтърсваше пепелта от пурата си в нещо, което приличаше на пепелниците в хотелските фоайета.