Само напред

— Точно така, Окланд, точно така. Силен съм, но не съм свръхчовек. Не си ли спомняш какви са сънищата? Никога ли не ти се е случвало да ти се изпречи нещо, което да трябва да изкатериш?

— Да, но…

— А налагало ли ти се е да се екипираш с шипове за обувки, въжета и подобни глупости?

— Не.

— Точно така. Това е Страната на Звездите, Окланд. Трябва да се изкатерим, защото така го изисква ситуацията. Това е атмосфера, мисъл, а не действие. Не прилича на истинското катерене. Тук нещата стават по различен начин — веднъж след като тръгнеш, ще ти се стори, че пълзиш по равна повърхност, макар и да съзнаваш, че се катериш нагоре.

— Значи, ще мога да го направя?

— Ако си го позволиш, да. Просто трябва да го приемеш.

Той въздъхна тежко и стъпи на колоната. Водех ръцете му по пукнатините. За миг застина. После повдигна десния крак и намери пукнатина в стената. Стегна внимателно мускулите на същия крак и подхвърли тялото си нагоре. Пръстите му побеляха от усилието. Чувах учестеното му дишане.

— Добре. Сега бързо намери къде да поставиш другия си крак.

Направи го и увисна така. Мускулите му вибрираха от усилието. В следващия миг се изтърси на земята по най-недодялания начин. Въздъхнах вътрешно. Имаше за какво да отговаря Центъра. О’кей, на повечето хора им е трудно да се справят с положението на нещата тук, но Окланд бе върхът. Никой, който смята, че бележките са важно нещо, не би могъл лесно да полети.

— Хайде да го направим заедно.

— Няма да стане, Старк.

— Напротив. Хайде!

Следвахме същия модел. Когато и двамата един до друг се заловихме за колоната, аз обърнах глава към него.

— Много е лесно — успокоих го, като го гледах право в очите. — Изобщо не се катерим. Само вървим някъде, където по случайност, е нагоре.

— Правилно.

— Виждаш ли колко е лесно? — продължих аз. Бавно повдигнах десния си крак. Той следваше движенията ми. Полагаше огромни усилия, но успяваше. — Сега дясната ръка. — Закрепихме десните си ръце. Нещо трепна в ума ми. Стори ми се, че пълзим по тухлен път, а не че се катерим по колона. Явно и той си мислеше същото. Заедно повдигнахме левия крак, лявата ръка. После си починахме за миг, висейки. И все пак не висяхме.

— Мисля, че схващам — каза Действащия с лека гордост.

— Добре. Готов ли си да продължим?

Той кимна. Потеглихме нагоре. Беше схванал.

Бяхме изминали две трети от пътя нагоре, когато ми се стори, че чух нещо. Всъщност от няколко минути чувах ехо от далечен пир, но не беше това. Рязък, свистящ звук. Хвърлих един поглед надолу към земята, но не видях нищо. Свих рамене и продължих нагоре със същия внимателен ход, за да може Окланд да ме следва. След миг отново чух същия шум.

— Какво беше това? — запита раздразнен Действащия.

— Не знам — казах аз. — И ти ли го чу?

— Да — огледа се той. — Нещо изсвистя.

Минахме още няколко ярда. Отново чухме свистенето, но два пъти бързо едно след друго. Изведнъж нещо тънко и дървено рикошира върху колоната близо до ръката ми.

— По дяволите! Обстрелват ни със стрели.

— Страхотно! — подивя Окланд. — Супер! Искам само да кажа, че ние висим на тухлена колона сто фута над земята и по всичко изглежда, че ни целят със стрели. — За миг той се олюля застрашително. Сграбчих го за рамото и го придърпах отново към колоната.

— Окланд, чуй ме. Ние не се катерим, забрави ли? Ти каза, че не можеш да се покатериш толкова нависоко, а виж къде сме. Така че ние не се катерим. Ако нещо полети към теб, залегни. Опитай да не мислиш за краката си. Само залегни и всичко ще е наред. Няма да паднеш, освен ако не си помислиш, че ще го направиш.

Лицето му проблесна напрегнато в тъмнината, но той кимна леко. Друга стрела прелетя покрай нас. Побутнах го да побърза. Колкото по-високо се изкачвахме, толкова по-често ни обстрелваха. Горе се чуваха развълнувани гласове. Близо до мен профуча копие. Без малко да се нанижа на него, ако не го бях видял и не се бях шмугнал зад колоната. Въодушевен от примера ми, Окланд избяга от пътя на една стрела. Не беше кой знае колко величествено, дори залитна, но успя.

— Добре се справи — похвалих го аз. Той ми се ухили в полумрака.

Скоро стрелите зачестиха и ние бързо се скрихме зад колоната. Няколко ярда нещата вървяха добре. После горе се отвори малък люк и отново ни засипаха с опасни предмети.

Върнахме се на предишното си място отпред на колоната и продължихме да се катерим с всички сили. В този миг чухме щракване на метал. Погледнахме нагоре и видяхме ръба на голям железен казан.

— Мамка му, Окланд, пак отзад!

Преместихме се точно навреме, за да избегнем водопада от врящо масло, който попари земята под нас. Застинахме за миг, треперейки.

— Струва ми се, че не се радват да ни видят — отбеляза Окланд и се олюля. — А ти каза, че това е добро място.

— Така е — кимнах. — Те просто вземат предпазни мерки.

Внимателно показах глава към другата страна на колоната.

— Хей! — изкрещях аз. — Хей!

— Какво правиш? — изсъска Окланд.

Една глава с конусовиден железен шлем надзърна над назъбените стени, трийсет фута над нас.

— Хей! — извиках отново.

— Какво? — отвърна ми глас. — Какво искате?