Очите на тигъра гледаха, без да виждат. Цялото му тяло трепереше. След малко вече се тресеше, а очите му изскочиха, едно след друго. Разляха слуз и кръв върху носа му. Червено кървящо месо започна да се лее от очните ябълки, сякаш изтеглено с невидими куки. Цялото му тяло се пропука. Кожата се късаше от вътрешно напрежение.
— Той ще… — изскимтя Окланд. — Той ще се разпадне…
Изведнъж козината на тигъра се разцепи. Нагоре се стрелна кула от месо. Потреперваше, олюляваше се, докато се издигна на петнайсет фута и замря гротескно голяма. Сто пъти по-голяма маса, отколкото тигърът би могъл да побере в тялото си. Кръвта пулсираше, пръскаше, изливаше се, придобиваше форма в злокобната тишина.
Нощта се спусна за миг. Навсякъде бе пълна тъмнина освен пред нас, където метаморфозата разпръскваше зловонен оранжев блясък надалеч. Вече нищо не беше дигитално, забелязах безпомощно аз. Беше си реално във всяко едно отношение. Тогава отново ушите ни прокънтяха.
— Хайде — изкрещях и сграбчих Окланд.
Той бе прикован от ужас.
— Не мога. Не мога.
— Разбира се, че
С грубост успях да го изкореня от мястото му и да го помъкна край купчината плът. Докато преминавахме, кървава разкъсана жила полетя към нас и ни удари. Горещината и вонята раздразниха обонянието ми. Окланд се спъна и падна върху един храст в тъмнината. Издърпах го назад.
Бутнах го пред мен. Ръмженето зад нас се усилваше като дълго, извиващо се стенание. Бяхме изминали около десет ярда, препъвайки се и залитайки в равнината. Тогава звукът достигна своята кулминация и експлодира в рев. В сравнение с него този на тигъра приличаше на нежно скимтене. Всяка частица в главата ми започна да вибрира. Окланд стенеше и фъфлеше неразбираемо. Препъваше се, а тялото му се мяташе насам-натам.
Той беше изчезнал. Всеможещият Действащ не бе вече там. Беше се изпарил. Сякаш никога не го е имало. Окланд бе станал отново дете, изплашено петгодишно хлапе в тяло на шестдесетгодишен. Сграбчих едната му ръка и я провесих през раменете си. Хванах го за кръста и го понесох по най-бързия начин. Мускулите ми се напрегнаха. Отново чухме рева и този път, невероятно, още по-силно. Беше навсякъде — зад нас, около нас, вътре в нас. Приведен от тежестта на Окланд, аз извих глава нагоре и погледнах в далечината. В тъмнината успях да видя замъка, чудно осветен отдолу с особени жълти светлини покрай колоната. Приличаше на водна кула, на произведение на изкуството. Тръгнах натам по най-бързия начин.
Но всъщност прекалено бавно, а и пътят дотам бе дълъг. Пробяга лъч и освети пътя отпред на около пет ярда в ярко червено. Знаех, че блясъкът се излива от дупките в тялото зад нас.
— Не мога нищо да направя — мълвеше Окланд. Главата му се тресеше и се поклащаше напред-назад, докато бягах. — Не мога да го спра.
Той не говореше на мен. Чувах как ужасният рев ни приближава отзад. Нещото се движеше леко, вместо да разтърсва земята. Това още повече влошаваше нещата. Все по-трудно ми бе да се справям с Окланд. Той не беше на себе си. Отново и отново мълвеше, че не е негова вината. Все едно носех торба, пълна с камъни. Видях храста пред нас, едва когато беше вече късно. Спънах се в него и паднах с лице в чакълестата земя. Скочих по най-бързия начин — чувствах как се стича кръв по бузата ми. Погледнах назад.
Няма да го разберете. Няма начин да ви обясня какво видях. Спомнете си времето, когато сте били на пет и сте сънували нещо лошо. Спомнете си какво ви е накарало да крещите „мамо“, какво ви е накарало да си дерете гърлото от ужас, докато светне лампата в коридора и чуете стъпки към стаята си. Спомнете си как ви се е струвало, че сърцето ви ще спре, че вътрешностите ви ги няма. Сякаш цялото ви тяло ще се превърне в камък, студен камък.
Беше високо трийсет фута. Галопираше с маниера на кон, само че влудяващо бавно. Нямаше кожа, само извити червени мускули, които се триеха един в друг, разтягаха се, свиваха се, разделяха се и се прибираха. Изглеждаше сякаш има ездач, ала нямаше. Само капеща червена форма на гърба, форма, която се кривеше и плюеше. Гризящите останки на някой, който те е наранил, когато си бил твърде малък, за да можеш да запомниш. Мъжът в парка или вторият баща, портиерът или потният чичо, размазани и мъртви. Мъртви, но все още движещи се, растящи, кривящи се, полудели от смъртта. Тътенът им изгаря мозъка ти, овъглява стената, която си издигнал срещу спомена за нещастието.
Нещо лошо.