Само напред

Пътеката представляваше килим от кафяви петна, набраздени с черно и бяло. Не беше нужно да се навеждаш, за да различиш неочакваните окраски. Всичко останало бе устроено по подобен начин. Преливащото се наситено синьо над дърветата бе създадено от тъмносиньо, циан и бяло. Когато едно какаду прелетя над пътеката на няколко ярда пред нас, видяхме, че и то прелива от цветове. Петната имаха същите размери, без значение колко далеч бе обектът — това на небето приличаше точно на това от пътеката. Но колкото по-близо бе обектът, толкова по-изкусно бе оцветяването. Петната се смаляваха в зависимост от големината на обекта.

Всичко приличаше на триизмерна компютърна графика, но все пак листата излъчваха топлина, стволовете — солидност, а лепкавата кал потъваше под обувките ни. Необикновено.

Известно време вървяхме мълчаливо по пътеката, доволни от гледката. След малко цветовете престанаха да ни се струват странни. Джунглата бе реалистично гореща и лепкава все пак, пък и бях сигурен, че Окланд никога не бе посещавал джунгла преди. Колкото повече вървяхме, растителността ставаше все по-гъста, заемаше част от пътеката, а балдахинът отгоре все по-рядко пропускаше светлина. Скоро вървяхме през плътни папрати в тъмнозелен и потискащо влажен мрак. Имаше вероятност объркването на Окланд да превръща джунглата във все по-трудно проходима. Затова реших да поговоря с него преди нещата да се влошат.

— Какво знаеш за сънищата? — запитах го аз.

— Не е много — призна неохотно той. Действащите мразят да си признават, че не знаят нещо. В Центъра те никога не го правят. Просто се преструват, че са експерти, после хукват и научават колкото могат по въпроса, преди да ги разобличат. Но тук нямаше такава възможност.

— Никой не знае, всъщност, особено хората, които си мислят, че знаят. Преди много години хората вярвали, че съществуват видения. Тогава се смятало, че те са отражение на подсъзнателни процеси. — Тук трябваше да спра и да преместя една особено голяма папрат от пътя ни. Пътеката не изглеждаше по-добре след това. Растителността над нас бе толкова плътна, че вече се движехме в тежък сумрак.

След още няколко ярда трябваше да спрем. Нямаше начин да продължим. Обърнах се към Окланд. Видях, че пътят, по който бяхме дошли, също е блокиран. Растителността го бе закрила. Бяхме в капан, широк квадратен ярд. Гледахме изпотените си лица.

— Може би някъде тук има по-проходима пътека? — запита Окланд. Едно насекомо кацна на лицето му и той го размаза раздразнен. Макар и насекомото да бе оцветено с черни и сиви петънца, кръвта, която изтече от него, бе истинска.

— Не. Внимавай! — Трябваше бързо да прочистя мозъка на Окланд или щяхме да се отрудим доста, преди да излезем от джунглата. — Донякъде са били прави. Сънищата са отражение. Но както сам виждаш, те са и реалност. Когато сънуваш, ти идваш тук. Тук се случва сънят ти.

— Дали това място ще си е пак тук, ако никой не сънува?

— Да. Това е смисълът. — Бях доволен. — Страната на Звездите съществува. Отчасти съществува заради сънищата, които се случват тук. Но сънищата на хората се определят също и от мястото. Оказват си взаимно влияние.

— О’кей — кимна той. — Засега разбирам.

Хвърлих поглед назад. Макар пътят да бе все още блокиран, той изглеждаше малко по-светъл.

— Сънищата не са само в мозъка на хората — продължих аз. — Те съществуват и като част от теб. Като спомените те произхождат от тебе, независимо дали си ги спомняш. И ти отново се влияеш от тях.

— Правилно.

— Ако нещо се случи на част от тялото ти, ако някои от клетките ти побеснеят или се свият от нещо, ти също се разболяваш.

— И ако нещо не е в ред със сънищата ти, също се разболяваш.

— Този мъж заслужава пура.

— Старк, нещо странно става с тези папрати. Сякаш се отваря път зад теб.

Погледнах. Беше прав. Доста крива пътека, покрита с лиани на височина до около гърдите, но все пак пътека.

— Не можеш направо да откъснеш някого от съня му — тръгнах бавно назад. — Не можеш да направиш нищо, което да го убие насън. — Още една лъжа, но той нямаше да разбере, а и това бе близо до истината.

— Но това е облекчение.

— Ала можеш да причиниш смъртта му индиректно.

— О!

— Има как да влезеш в съня му, да го объркаш, да го оплетеш, да влошиш кошмара му, да го разболееш. Човекът се разболява и умира.

— Това ли става с мен?

— Да.

— Кой ми прави това? Искам да кажа, кой го прави?

— Никой — отговорих аз.

— О, хайде, Старк. Трябва да е някой. Няма много хора, които да го направят. Възможните са малко на брой.

— Така е. Не е останал никой друг, който да го направи, освен мен. Другият умря преди осем години. Аз съм последният.

Тогава се случи нещо изключително. Аз се развълнувах. Обърнах се и тръгнах бързо. Сега, след като Окланд бе схванал нещата, бе много по-лесно, въпреки че се движехме през място, което бе доста гъсто обрасло. Видях нещо като сечище и тръгнах натам. Писна ми. Чувствах се изтощен от непоносимата горещина. Исках да поседна, да остана за малко сам. Не желаех да обяснявам нищо, нито да нося някого, нито да мисля за каквото и да било. Най-вече не ми се мислеше.