Само напред

— Както и много други хора — отбелязах аз. — Затова е така. Това е почивка, междучасие, спирка по пътя. Има много такива по тези места. Появяваш се, посрещат те, нахранват те и продължаваш освежен. Ако искаш, можеш да влезеш, да се нахраниш, да излезеш, отново да почукаш на вратата, да влезеш и отново да те нахранят. Вторият път ще прилича абсолютно на първия. Няма да те познаят, ти няма да знаеш, че си бил тук и преди. Ако отново влезеш тук, старецът пак ще седи на онзи стол, ще се изправи по същия начин. Всичко ще се случи по същия начин.

— Всъщност, той се забави доста време.

— Няма да се върне. Не е необходим. Той не е част от историята. Само детайл.

Окланд поклати глава и глътна последната хапка от сандвича си.

— Намираш това, от което се нуждаеш. Затова те попитах дали си гладен — добавих аз. — Ако бяхме изморени, щеше да има само бърза закуска. После щяха да ни покажат две високи, старинни пиринчени легла с дебели дюшеци и пухени юргани.

— Старк, откъде знаеш тези неща?

— И преди съм бил тук — свих рамене.

Той се вторачи в мен:

— Много пъти, предполагам.

— Йеа.

— Защо се нарича Страната на Звездите, а не на Мечтите? Така поне името ще има някакъв смисъл.

— Дълга история.

Окланд се замисли за миг.

— Така — заключи той. — Аз сънувам, а ти си до мен.

— Здрасти! — вбесих се аз. — Има ли някой тук? Ние не сънуваме. Ние сме будни. Това е шибаният смисъл.

— Език, та чудо! — смъмри ме жената. Хвърли няколко кифлички с мармалад пред Окланд и допълни чашите ни.

— Съжалявам. Такъв е смисълът на равнината, Окланд. За тези, които я открият, това е пътят насам, когато са будни. Ако исках просто да сънуваме, щях да те оставя да заспиш. Но аз не можех, нали? Защото, когато спиш, когато сънуваш, ти се случват лоши неща, нали?

Окланд ме погледна с широко отворени очи.

— Да — отговори тихо. — Така е.

— И знаеш ли защо?

Той поклати глава. Казах му:

— Защото нещо идва и те отнася.

* * *

Окланд преяде. Още малко и щеше да се пръсне. Тръгнахме си. Жената ни изпрати до външната врата, бърборейки през цялото време. Когато излязохме на улицата, тя пъхна малък вързоп в ръцете на Действащия. Той й благодари срамежливо и мило. Това я накара да се изчерви.

— Това бе най-вкусната храна, която съм ял — призна Окланд.

— Е, и ти сега — на жената явно й стана приятно. — Вие двамата, внимавайте! Чухте ли ме? Нощем навън има чудовища.

— Знам — отвърнах аз.

— Е, внимавайте — повтори тя и бавно затвори вратата. — Чудесна риза, между другото.

Долината се беше променила. Вървяхме по пътеката надолу по склона. Слязохме в ниското и тръгнахме напред. Над нас се извисяваха хълмове. Все още ни обграждаше тъмна нощ.

— Нещо идва и те отнася — поднових аз разговора ни. — Трябва да го открием и да го спрем.

— Защо?

— Защото иначе ще умреш — казах простичко.

Окланд спря.

— За какво говориш?

— Първия път, когато те видях в хотелската стая в Стабилния, ти сънуваше кошмар. На покрива, когато задряма за няколко минути, също сънуваше кошмар. В апартамента ми също.

— Всички хора сънуват кошмари. — Той знаеше за какво говоря, но бе твърде изплашен, за да си признае.

— Не и такива, не и като твоите. И както каза Вилих, изписано ти е на челото. Погледни си кожата. Ти си болен. Не можеш да го разбереш, но ставаш все по-зле. Засега промяната е само козметична, но тя няма да спре дотук. Нещо те яде отвътре. Може и да умреш.

— Дали това има нещо общо с Центъра?

— Не. Центъра не знае нищо за това. То просто се случва понякога. Като червей е, като глист. — Това бе много близко до истината, но не беше нито мястото, нито времето за урок по история. Що се отнася до мен, никога не би могло да има подходящо време за това.

— И защо ме доведе тук?

— Защото, ако не се освободиш от това, ти няма къде да отидеш. Нима има смисъл да те защитавам от Центъра, когато нещо те убива в същото време, а?

— Не, предполагам, че няма.

— Откога сънуваш кошмари? Не обикновените, а тези.

Окланд се замисли.

— От няколко седмици.

По същото време, когато е разбрал за Дилигенц II, това би могло да бъде интересно, макар да не беше задължително. Причината би могла да е и емоционална травма. Ала нито едното, нито другото променяха много нещата. Един от проблемите, които възникват при тази работа, е, че играта има много малко правила. Понякога нещото значи нещо, но понякога то не значи нищо. Не че има някакво значение в крайна сметка…

— Добре, и какво ще правим? — настоя Окланд.

— Не знам. Ще почакаме, ще видим.

— Да чакаме, да видим. Трябва да си го татуираш това на челото.

— Окланд, така стават нещата. Наеха ме да те открия и да те върна в Центъра. Простичко. А ето ме тук, развявам се, опитвам се да ти помогна да оцелееш. Животът на важен за мен човек е в опасност заради теб. Ако включим и моя, стават два. Нещата се случват, после се променят. Такъв е животът. Движи се, лъкатуши, завива, само трябва да го следваш и да наблюдаваш какво ще се стане. Няма преки пътища, нито пътни знаци, никакъв подтекст. Нещата се случват. Всичко, което можеш да направиш, е да се пръждосаш от пътя им.