САКАТИЯТ БОГ

Той сякаш се олюля. А после се обърна и бавно се смъкна на колене, с гръб към нея. Беше поза на отчаяние или на скръб – не можеше да е сигурна. Объркана, Ралата пристъпи към него, но спря. Той говореше нещо, на непознат език. Една и съща фраза, повтаряше я и повтаряше със стегнат и хриплив глас.

– Драконъс?

Раменете му се разтърсиха, а след това тя чу буботещия му смях, горчив и без капка веселие.

– А аз си мислех, че наказанието ми е било дълго – отрони с все така наведена глава. – Този Онос Т’уулан… той вече наистина ли е мъртъв, Ралата?

– Така каза Секара.

– Значи е в мир. Най-сетне. В мир.

– Съмнявам се.

Той изви глава и я погледна.

– Защо казваш това?

– Те убиха жена му. Убиха децата му. Ако аз бях Онос Т’уулан, дори смъртта нямаше да ме спре да си отмъстя.

Драконъс я зяпна. Дъхът му заседна в гърлото и той отново се обърна и отпусна глава.

От ножницата капеше черно като от отворена рана.

„Ох, как го искам този меч…“

Копнежи и потребности могат да вехнат и мрат, също като любовта. Всички величави жестове на доблест и предана вярност не означават нищо, когато единствените свидетели са тревата, вятърът и празното небе. На Маппо му се струваше, че благородните му добродетели са изсъхнали на лозницата и градината на душата му, някога тъй пищно избуяла, сега трополи с голи клони по каменни стени.

Къде бе обещанието му? А клетвите, които бе изрекъл тъй строго и тържествено в младостта, така блестящи с предвещанието си за доблест, подобаваща за широкоплещестия храбрец, какъвто беше някога? Маппо можеше да усети боязънта в себе си, корава като тумор с големината на юмрук в гърдите му. Ребрата го боляха от натиска й, но беше болка, с която вече бе живял дълго, и се беше превърнала в част от него, белег много по-голям от раната, която покриваше. „И точно така думите стават плът. Точно така самите ни кости се превръщат в стягата на собственото ни мъчение, а мускулите се сгърчват под хлъзгавата потна кожа, главата клюмва унило – виждам те, Маппо – така съкрушен в жалкото си поражение.“

„Беше отнет от теб като дрънкулка, открадната от кесията ти. Кражбата ужили и още жили, чувстваш се оскърбен. Насилен. Това е гордост и възмущение, нали? Това са знаците на бойното ти знаме, страстта ти за мъст. Погледни се, Маппо, ето, че вече изричаш аргументите на тирани и всички се свиват в ужас и се дръпват от пътя ти.“

„Но аз искам да си го върна. До мен. Обрекох живота си да го защитавам, да го засланям. Как може да ми бъде отнето това? Не можете ли да чуете кухия вой в сърцето ми? Това е яма без светлина и по всички тези затворени стени около мен не мога да усетя нищо освен браздите, изровени от ноктите ми.“

Зеленото сияние загръщаше накъсания пейзаж, болезнено за очите му, неестествено, злокобно натрапване, пред което разбиването на луната изглеждаше почти несъществено. „Но световете се изцеряват, докато ние не.“ В нощния въздух бе надвиснала миризма на мухъл и леш, като от далечни трупове, оставени да гният.

„Толкова много смърт е имало в тази пустош. Не разбирам това. От меча на Икариум ли е? От неговата ярост? Трябва да съм почувствал това, но самата твърд едва диша. Както старица в смъртното си ложе може само да потръпва от далечни звуци. Гръм и мрачина в небето.“

– Има война.

Маппо изсумтя. Бяха мълчали толкова дълго, че почти бе забравил за Грънтъл.

– Какво знаеш за нея? – попита той и откъсна погледа си от хоризонта на изток.

Татуираният пазач на кервани сви рамене.

– Какво има да се знае? Неизброими трупове. Клане, от което устата ми се овлажнява. Космите ми настръхват – дори в този сумрак мога да видя потреса на лицето ти, Трелл, и го споделям. Война, каквато е била и винаги ще бъде. Какво друго има да се каже?

– Копнееш да се включиш ли?

– Сънищата ми казват друго.

Маппо погледна назад към лагера. Изгърбените фигури на спящите им спътници, по-добре очертаната грамада на новата гробна могила. Мършавият силует на Картограф, седнал на камъните, опърпаният вълк, легнал в краката му. Два коня, пръснати пътни торби и продоволствие. Гледка на смърт и на скръб.

– Ако има война – рече той и се обърна отново към Грънтъл, – кому е изгодно?

Мъжът разкърши рамене – навик, знаеше вече Маппо, сякаш Смъртният меч на Трейк се опитваше да намести бреме, което никой друг не можеше да види.

– Вечният въпрос, сякаш отговорите значат нещо, а те са безсмислени. Войниците ги подкарват като стадо в желязната паст и земята става на червена кал, и някой на близкия хълм вдига юмрук в триумф, докато друг бяга от бялото поле на бял кон.

– Обзалагам се, че Трейк не е особено доволен от възгледите на избрания си воин по този въпрос.

– Заложи повече на това колко малко ме интересува, Маппо. Соултейкън тигър, но такива зверове не поддържат компания – тогава защо от Трейк трябва да се очаква нещо друго? Ние сме самотни ловци. Що за война можем да се надяваме да намерим? Това е иронията на цялата бъркотия: Тигъра на Лятото е обречен да търси съвършената война, но никога да не я намира. Виждам как върти опашка объркан.